Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Той чу как тя щракна със запалката и зачака да продължи. Пола го беше научила да изчаква.

— И така, онзи тип реши да защитава честта ми срещу злодея, който не се държи както трябва с мен. Причакал Роби, когато той излизал от един хотел в Бирмингам, където бил настанен отборът, и започнал да му чете поучения. Роби твърдеше, че нямало опит за физическа разправа, просто онзи вдигал много шум и Роби се почувствал неудобно. От друга страна, Роби беше последният човек, който би си признал, че се е уплашил. Така или иначе, повикали полиция и онзи тип бил арестуван. Излезе, че е имал нужда тъкмо от такова нещо. Полицаят, с когото разговарях, ми разказа, че щом му обяснили в участъка възможните последици от поведението му, загрял какво го чака, и заявил, че ужасно съжалява, и че съзнава колко неправилно е възприемал ситуацията. Разбира се, казал също, че занапред ще остави на мира и мен, и Роби. Така че го пуснаха под гаранция. И ако трябва да бъдем честни, оттогава насам не съм чувала нищо за него. Това е всичко, което мога да ви кажа.

Сам имаше чувството, че историята е приключила подозрително кротко. Доколкото беше запознат с навиците на досадните обожатели, преследващи известни личности, те нямаха обичая да си вдигат кротко чуковете, само защото някой се е опитал да ги посплаши. Ако се случеше човекът да е глупав, той просто продължаваше да върши същото, докато най-накрая успееше да си издейства присада. Но обикновено играта загрубяваше много, преди най-сетне да го приберат. Ако обаче беше по-интелигентен, или си избираше друг обект на обожание, или сменяше тактиката и ставаше по-предпазлив. Именно тези, по-интелигентните, можеха да предизвикат и нещо по-страшно. Йоко Оно знае това най-добре.

— И наистина изобщо не сте чували нищо за него оттогава насам?

— Нищо. Дори не ми изпрати съболезнователна картичка за Роби.

— А много картички ли получихте?

— Вчера в Би Би Си се получиха четиридесет и седем на мое име, а вероятно днес ще има още.

— Може би ще се наложи да ги огледаме.

Бинди изпухтя раздразнено.

— Права беше шефката ви. При разследване на убийство не може да се съхрани лично пространство. Какво искате да направя? Да събера всички и да ви ги пратя по пощата?

— Ако ги съберете, аз ще пратя някой да ги вземе от вас — разбира се, когато ви е удобно. А сега, във връзка с миналите събития…

— Името на онзи човек беше Рийс Бътлър. Живееше в Бирмингам. Нищо повече не знам. Писмата и картичките, които ми пращаше, предадох на бирмингамската полиция — за в случай, че пак го прихване.

— Благодаря, прочетохте мислите ми.

Бинди изсумтя.

— Прочетеното не заслужава наградата „Букър“, детектив Еванс.

Сам мразеше свидетели, които си въобразяваха, че са по-умни от ченгетата.

— Ще ми бъде от полза да знам и името на полицая, с когото сте имали работа — допълни той, потискайки желанието си да заговори иронично.

— Момент, струва ми се, че си бях записала нещо някъде.

Сам чу движение, шум от отваряне на чекмедже, запалването на нова цигара. Най-сетне Бинди беше готова със сведенията.

— Детектив Джонти Сингх. Божичко, какво става с имената в тази страна — прекрасно е. Джонти Сингх — името е супер. Много ми харесва, че в крикета, най-английската игра на света, е пълно с имена като Рампракаш, Панесар, Трескочик и Щраус. Страхотно е като си помислиш как от империя сме се превърнали в мултикултурна страна само в рамките на петдесет години. Това не ви ли радва, Сам?

Сам не беше особено впечатлен. Хубавото беше това, че името Джонти Сингх беше лесно за проследяване в голяма институция като бирмингамската полиция. Забеляза също, че Бинди бе минала от официалното обръщение „детектив Еванс“ на „Сам“ и се запита дали пък не се опитва да флиртува. Трудно бе да се каже, ако се съдеше по личността, която тя демонстрираше в ефир. А и да беше така, Сам нямаше намерение да се замисля над въпроса, нито пък да бъде следващият партньор, на когото тя щеше да налага сексуалните си предпочитания.

— Благодаря, че ми отделихте време — каза той.

— Не е проблем — внезапно тя отново стана сериозна. — Сега вече това е единственото, което мога да направя за него. Знаете ли, аз наистина го обичах.

— Разбирам — отвърна Сам, на когото ужасно му се искаше вече да прекрати разговора и да се втурне по следата. — Ще ви се обадя пак.

С което сложи рязко край на разговора. Ех, ако само имаше в колата си компютър — както в колите на униформените патрули! Пръстите му вече щяха да летят по клавиатурата и да го поведат по следващия етап на пътя. А вместо това трябваше да се върне на бюрото си и да се надява, че Стейси не следи всяко негово кликване с мишката. Беше напипал следа и да го вземат дяволите, ако позволеше на някой друг дори да я погледне.