Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

— Стига, Имран — каза той. — Ще оглушея.

— Съжалявам, човече, ама тези шотландци си разбират от работата — Имран го тупна леко по рамото. — Ей, ама на Ибиса ще се наслушам на хубави неща. Наистина ти благодаря, братовчеде.

— Няма проблем — искам да кажа, аз никога не съм си падал по клубовете — отвърна Юсеф. Веднага щом прецени, че осъществяването на плана им ще се улесни значително, ако успее да намери отнякъде истински фирмен микробус, той разбра, че братовчед му Имран е решението на проблема. Въпросът беше как да откъсне Имран от микробуса му в продължение на два-три дни, без да буди подозрения. Обсъждаха неколкократно въпроса, опитваха се да измислят подходящ план, докато най-сетне на Юсеф му хрумна блестяща идея. Не беше нещо необичайно клиенти и доставчици да раздават бонуси — предполагаше се, че така укрепват търговските си контакти с тях. Юсеф и Санджар нямаха слабост към клубовете, но Имран обичаше да танцува и беше способен да не спира по цели нощи. Юсеф можеше да излъже, че е получил като подарък безплатен уикенд с пропуск за някои от клубовете в Ибиса, и че иска да го прехвърли на Имран от приятелски чувства. Така Имран щеше да замине за Ибиса, а достъпът на Юсеф до микробуса щеше да е открит. Планът проработи безукорно. Имран изпадна в такъв възторг, че и през ум не му мина да попита защо отиват до летището с неговия микробус, а не с колата на Юсеф.

— Много се радвам, че стана така, човече — продължи той. И действително го мислеше.

— Да, но нали разбираш, можеше да продадеш билета на някой, да вземеш някоя пара — Имран потри многозначително палеца и показалеца си.

— Ей, нали сме роднини — Юсеф повдигна едното си рамо. — Предполага се, че трябва да се поддържаме.

Прободе го угризение на съвестта. С това, което смяташе да направи, все едно че щеше да промуши с кол сърцата на близките си. Не му се вярваше в близко бъдеще който и да било от роднините му да е склонен да възхвалява семейната му солидарност.

— Да, всички така казват, но когато нещата опрат до пари, всичко се променя — отвърна цинично Имран. — Така че да, много съм впечатлен от постъпката ти, братовчеде.

— Е, добре, а ти внимавай там.

— Всичко ще е супер — пръстите на Имран плъзнаха към копчето за увеличаване на звука. — Само мъничко, може ли?

Юсеф кимна.

— Давай.

Музиката изпълни вътрешността на колата. Макар че сега не беше много силна, той имаше чувството, че вибрациите на басите разтърсват костите му. Имаше само две години разлика между него и Имран, но братовчед му като че ли си беше още дете. До неотдавна самият той беше същият, но се беше променил. Бяха му се случили разни неща, които го накараха да порасне и да поеме отговорност. Сега, когато погледнеше Имран, имаше чувството, че двамата са от различни поколения — дори от различни планети. Удивително беше — как нечия интерпретация на света можеше да те накара да поставиш под въпрос всичко, което си приемал като даденост в досегашния си живот. От скоро Юсеф вече разбираше начина, по който светът действително функционираше, и този начин превръщаше в глупост почти всичко, в което го бяха учили да вярва.

— Жалко само, че ще пропусна мача в събота, нали? Сигурно ще бъде голяма работа, сбогуването с Роби. Радж ще отиде ли?

Юсеф кимна.

— Няма земна сила, която да го задържи у дома. Човек ще рече, че съм умрял аз — или Санджар, а не някакъв си футболист.

Имран се поизправи на седалката.

— Е, това е направо ерес, братовчеде. Роби не беше „някакъв си футболист“ — той изписа кавичките с пръсти във въздуха. — Той беше съвършеното въплъщение на футболиста. Местно момче, превърнало се в герой. Ние обичахме Роби, вярвай ми. Обичахме го. Затова кажи на Радж да се сбогува с Роби и от мое име.

Юсеф подбели очи. Нима всички се бяха побъркали? Скърбяха истерично за Роби Бишоп, а на никой не му мигваше окото при ежедневните съобщения за многобройни човешки жертви в Иран, Палестина и Афганистан. Имаше нещо сериозно объркано в ценностната им система. Юсеф не можеше да се преструва, че е съвършеният мюсюлманин, но поне нямаше изкривеното мислене на Имран.

Имран мълчеше, потупвайки с пръсти по обутото си в джинси коляно, маратонките му отмерваха ритъма по покрития с гумена постелка под. Музиката ангажираше вниманието му през остатъка от пътя до летище Манчестър. Юсеф спря в предвидената за това зона при входа на Терминал 1, без да изключва двигателя, а Имран взе сака си и изскочи от колата. Наведе се обратно през вратата и каза: