Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Карол явно продължаваше да се съмнява.

— Искаш да кажеш, че това, което гледат по телевизията, кара хората да се отнасят с по-голяма търпимост към ексцесите от страна на правоохранителните органи?

— Да. В по-голяма или по-малка степен, което, разбира се, зависи от лековерието им — той осъзна, че Карол все още е скептична. — Добре, ето ти един пример. Не съм чувал за регистриран случай, при който лицето на агент на тайните служби да е било натопено в горещ фритюрник. Но когато нещо подобно се случи във филм, при това толкова популярен сред хората като „Фантоми“, дори ако това е дело на лошите, у определен брой хора се изгражда определено мнение, и ако някой секретен агент наистина натопи лицето на някого във фритюрник, то ще ги накара да кажат „Ами налагало се е да го направи, нали? В противен случай другият щеше да постъпи с него по този начин“. Ето какво е психологическото разширяване на границите на допустимостта.

— Но ако си прав, защо хората все пак протестират срещу мъченията? Защо всички ние не казваме „Ами нали сме виждали на кино колко ефективно действа, защо да не си продължаваме по този начин?“.

Докато говореше, Карол се беше опряла със свити юмруци на ръба на леглото му, разчорлената руса коса падаше над очите й.

— Карол, може и да не си го забелязала, но значителен брой хора казват точно това. Виж например мнението на опозицията, когато американският сенат реши да обяви извън закона прилагането на мъчения при разпити — и това беше едва миналата година. Хората вярват, че те вършат работа именно защото са го гледали на кино. А някои от тези, които вярват, заемат водещи позиции в управлението. Причината, че не всички се хващаме на тези уловки, е в това, че не всички сме толкова лековерни. Някои от нас се отнасят много по-критично към това, което четат и гледат, отколкото други. Но е напълно осъществимо да заблуждаваш постоянно част от хората. И когато разните фантоми и ченгета преминат границата на допустимото, те разчитат именно на това.

Тя се намръщи.

— Знаеш ли, понякога ме плашиш.

Тя забеляза болката, която се изписа по лицето му — и причината надали беше коляното му.

— Да, знам. Но това невинаги е лошо нещо. Доколкото се простира моят опит, когато ти се почувстваш уплашена от нещо, това само затвърждава решимостта ти да го победиш.

Карол се извърна, почувствала се неловко от похвалата му.

— Значи не мислиш, че става дума за действия, насочени срещу „Викс“?

— Не. Защото Дани Уейд не се вписва в схемата.

Карол въздъхна раздразнено.

— Проклетият му Дани Уейд. Вие двамата с Пола можете да убедите някое магаре да ви подари единия си крак.

Тони се ухили.

— Никога не съм можел да разбера този израз. Защо му е на някой да убеждава магаре да му даде крака си? И защо точно магаре, а не например прасе или броненосец?

Той вдигна ръце да се защити, когато Карол посегна да го удари с един сгънат вестник.

— Добре де, добре. Но да знаеш, ние сме прави, като твърдим, че смъртта на Дани е свързана с цялата история.

— Както и да е — въздъхна тя и хвърли вестника на масата. — Това, в което съм сигурна, е, че ще имам нужда и от други неща освен твоите психологически теории за мишените, за да успея да убедя някого, че в случая не става дума за тероризъм — тя тръгна към вратата. — Ще се опитам да намина по-късно. Успех с физиотерапията.

— Благодаря. А освен това… Карол, някой наистина би трябвало да провери къде е учил Том Крос.

Минути след като Карол си тръгна, се появи рехабилитаторката и вместо поздрав смигна многозначително на Тони.

— Помагаме на полицията при разследването, а? — отбеляза тя шеговито. — Дано не ви е преуморила.

— Главен инспектор Джордан водеше първоначалните проучвания на „Виктория Парк“ снощи — отвърна той с тон, който прекратяваше по-нататъшния разговор на тази тема. — Аз работя за полицията. Тя дойде при мен, за да обсъдим някои неща, но беше толкова изтощена, че заспа на стола.

Тони съзнаваше, че се дразни за дреболии, но не можеше да се овладее. Когато ставаше дума за Карол, той ставаше свръхчувствителен при всякакви коментари на личните им отношения. Нямаше значение дали тези коментари бяха правени от майка му или от рехабилитаторката, която нямаше да види повече, след като напуснеше болницата. Той държеше да изясни много точно естеството на отношенията им — е, точно поне от чисто техническа гледна точка. Емоционалният контекст под повърхността си беше негова работа.