Вал Макдърмид - Последно изкушение

Между кашоните бързо се очертаваше тесен проход. Настана кратка пауза и после, внезапно, от там заизвираха хора и започнаха да скачат на земята. Объркани лица на китайци блестяха от пот на слабите светлини от превозните средства и кораба. Човешкият поток се забави, после спря. Около четиридесет мъже — все китайци, стояха скупчени, притиснали към гърдите си раници и вързопи, а очите им се стрелкаха уплашено из непознатия двор като очите на коне, надушили кръв. Трепереха, озовали се внезапно на студа — тънките им дрехи не ги пазеха от ледения крайречен въздух. Смутеното им мълчание беше по-изнервящо от всякакво бърборене.

Лек бриз донесе лъх на застоял въздух от вътрешността на камиона към Тадеуш. Той сбръчка неприязнено нос, като долови смесения мирис на пот, урина и екскременти. Всичко това беше примесено с лека миризма на химикали. „Трябва да си напълно отчаян, за да избереш такъв начин“, помисли си Тадеуш. Отчаяние, което допринасяше значително за увеличаване на собственото му състояние — а той хранеше против волята си известно уважение към хората, проявили достатъчно смелост, за да тръгнат към свободата по пътя, предлаган от него.

Шофьорът на камиона, двамата мъже от микробуса и екипажът на кораба организираха набързо своя товар. Двама от китайците говореха достатъчно немски, за да служат за преводачи, и незаконно превозваните бяха незабавно организирани да вършат работа. Първо свалиха от камиона кашоните с череши и химическите тоалетни, после измиха с маркучи вътрешността. Когато почистиха, се подредиха във верига и започнаха да пренасят консерви от един контейнер на кораба в камиона. После се изкатериха на кораба и без видимо нежелание започнаха да влизат в опразнения контейнер. Хората на Тадеуш издигнаха един ред кутии между нелегалните и вратите на контейнера, а после митническите служители поставиха печати, идентични с тези, които бяха свалили преди малко.

Операцията протече гладко, каза си Тадеуш с известна гордост. Китайците бяха пристигнали в Будапеща с туристически визи. Там ги беше посрещнал един от хората на Красич и ги беше отвел в един склад, където се качили на товарния камион. Преди два дни корабът беше натоварен пред очите на митнически служители близо до Букурещ, с напълно законен товар. Тук, на това запустяло място, те се срещнаха и размениха товари. Корабът щеше да пътува до Ротердам много по-дълго, отколкото камионът, но шансовете да бъде претърсен бяха много по-малки, като се вземат предвид документите и митническите печати. Намереше ли се прекалено любопитен чиновник, който да прояви сериозни подозрения, винаги можеше да бъде препратен за сведения към местните митничари, които бяха контролирали товаренето. А камионът, за който съществуваше далеч по-реална опасност да бъде спрян и претърсен, щеше да продължи по маршрута с безукорен товар. Ако на летището или в склада някой бе видял нещо толкова подозрително, че да сигнализира на властите, те биха намерили само камион, пълен с консервирани череши. Ако някой чиновник забележеше, че унгарският митнически печат е бил пипан, шофьорът спокойно можеше да го припише на обикновен вандализъм или на опит за кражба.

Митничарят тръгна обратно към камиона, но Тадеуш го спря.

— Момент, моля. Къде е пакетът за Берлин?

Красич се намръщи. Почти се беше убедил, че шефът му е решил да прояви здрав разум по отношение на китайския хероин, който нелегалните пътници носеха със себе си като част от заплащането. Нямаше никакви причини Таджо да променя системата, която Красич бе изградил толкова старателно. Никакви причини, освен глупавите суеверия, които го тормозеха, откакто умря Катерина.

Митничарят сви рамене.

— Питайте шофьора — отвърна той със смутена усмивка. Никога досега не бе заставал очи в очи с големия шеф, а и с удоволствие би се лишил от тази привилегия. В средите на корумпираните служители из цяла Централна Европа се носеха легенди колко безмилостен може да бъде Красич по нареждане на Тадеуш.

Тадеуш повдигна едната си вежда и погледна към шофьора.

— Държа го в кутията на радиото — каза шофьорът, отведе Тадеуш до кабината си и извади радиото от кутията. Отзад имаше малко празно пространство, достатъчно, за да побере четири запечатани пакета с пресован кафяв прашец.

— Благодаря — каза Тадеуш. — Няма нужда да се грижите за това този път. — Бръкна в дупката и извади пакетите. — Парите, разбира се, ще си получите.

Красич наблюдаваше сцената и усещаше как настръхва. Не помнеше откога не бе прекосявал граница дори само с една цигара, натъпкана с трева. Да шофираш през цяла Европа с четири килограма хероин му се струваше лудост. Шефът можеше и да е решил да мре, но Красич нямаше желание да го последва. Той измънка под нос молитва към Богородица и влезе след Тадеуш отново в лимузината.