Вал Макдърмид - Последно изкушение

Само че не съществуваха никакви причини, който и да било да прояви любопитство към това затънтено местенце. Единствената загадка беше защо, дори в онези нелогични дни на тоталитарно управление, някой е решил, че може да развие тук някаква дейност. На десетки километри от тук, в двете посоки, нямаше никакво значително населено място. Няколкото земеделски стопанства по крайбрежието имаха нужда от влагането на много повече труд, отколкото бе по силите на собствениците им, за да заработят на печалба — тоест наблизо нямаше свободна работна ръка. Когато предприятието все още функционираше, работниците трябваше да пътуват петнайсетина километра до тук с автобус. Единственото предимство на това място беше разположението му — защитено от силата на централното течение с дълга пясъчна ивица, покрита с проскубани храсти и няколко хилави дървета, израснали под наклон заради постоянните напори на вятъра.

Това си оставаше и основният му плюс от гледна точка на хората, които ползваха прикрито този разпадащ се образец на индустриална архитектура от лошото старо време. Защото съборетината не беше това, което изглеждаше на пръв поглед. Това не бяха руини, а изключително важна спирка от определен маршрут. Ако някой си беше направил труда да разгледа по-внимателно мястото, би забелязал странни несъответствия. Например това, че районът бе ограден с плочи от укрепен цимент и оградата беше удивително добре поддържана.

Бодливата тел, която минаваше по горната част на оградата, изглеждаше поставена доста по-скоро от времето, когато рухна комунизмът. Действително, това не беше кой знае какво, но уликите могат да бъдат разчетени само от човек, запознат с езика на прикриването.

Ако такъв човек бе започнал наблюдение над привидно запуснатата работилница, тази нощ би бил възнаграден за усилията си. Но когато моторът на лъскавия черен мерцедес замърка по запуснатото шосе, не го следеше ничий любопитен поглед. Колата спря малко преди портата. Шофьорът слезе и потръпна от разликата между регулираната с климатик атмосфера и студения, влажен въздух навън. Порови в джобовете на коженото си яке и извади връзка ключове. Бяха му необходими няколко минути, за да се справи с четирите катинара. После крилата на вратата се поддадоха безшумно на побутването му. Той ги разтвори докрай, върна се забързано в колата и я вкара вътре.

Докато шофьорът затваряше портата зад мерцедеса, от задните врати излязоха двама мъже. Тадеуш Радецки изпружи дългите си крака, пооправи гънките на костюма „Армани“ и се пресегна навътре в колата, за да извади дългото си самурено палто. Напоследък страдаше необичайно силно от студа, а нощта беше много студена — дъхът му излизаше на перести спирали от ноздрите. Той придърпа кожите около тялото си и се огледа. Беше отслабнал напоследък и в бледата светлина на фаровете силно изразените черти на лицето му напомняха за черепа, скрит под кожата. Само подвижните лешникови очи подсказваха за енергията, която се криеше в тялото му.

Дарко Красич заобиколи колата, застана до него и присви лакът, за да може да погледне циферблата на масивния си златен часовник.

— Единайсет и половина. Камионът трябва да пристигне всеки момент.

Тадеуш наклони леко глава.

— Мисля ние да вземем пратката.

Красич се намръщи.

— Таджо, идеята ти не струва. Всичко е уговорено. Не се налага да влизаш в пряк досег със стоката.

— Така ли мислиш? — Тадеуш говореше с привидно безразличие. Красич знаеше много добре, че няма смисъл да спори. Като се има предвид как се държеше шефът напоследък, и най-близките му сътрудници не рискуваха да станат прицел на гневните му избухвалия.

Красич вдигна помирително ръка.

— Както искаш — каза той.

Тадеуш обърна гръб на колата и започна да обхожда работилницата. Очите му постепенно привикваха към мрака. В едно отношение Красич беше прав. Не беше нужно той да се въвлича пряко в който и да било аспект на търговската си дейност. Но тъкмо сега човек не биваше да приема нищо на доверие. Начинът му на мислене беше силно повлиян от баба му, която, въпреки аристократичната кръв, която течала по нейни думи в жилите й, беше суеверна също като толкова презираните от нея прости селянки. Но тя бе съумявала да прикрие ирационалните си убеждения под маската на литературни алюзии. Така, вместо да учи момчето, че едно нещастие никога не идва само, тя цитираше Шекспир: „Знай, когато идват скърбите, не идат те поотделно, дебнешком, а вкупом, на цели пълчища.“ 1 1 У. Шекспир, „Хамлет“, IV действие, V сцена, прев. Гео Милев. — Бел.прев.