Вал Макдърмид - Последно изкушение

Спасението от тези размисли дойде под формата на БМВ кабриолет, който се появи с ръмжене от изхода на подземния гараж. Карол отиде до него с накуцване и се разположи внимателно на седалката до шофьора.

— Не знам пътя — каза тя и почувства, че пак ще се разплаче.

Марейке се усмихна.

— Затова пък аз го знам. Попитах човека на паркинга. Съвсем наблизо е, на няколко минути път.

Карол погледна часовника си.

— Ще закъснеем. Предаването е свършило преди десет минути.

— Ами да побързаме тогава — Марейке натисна педала на газта и колата подскочи напред.

Пазачът на паркинга се оказа прав. Сградата на телевизионното студио се намираше през няколко улици от дома на Радецки.

— Сигурно сме го изтървали — каза Карол мрачно, когато паркираха на двайсетина метра от портала.

— Надали — отвърна Марейке. — Току-що подминахме две паркирали коли, чиито шофьори си седят на волана. А ми се струва, че вътре има и още хора, освен шофьорите.

Карол затвори очи и се позволи да повярва.

— Трябва да са хората, които ще го следят. Благодаря ти, Петра.

Не чакаха дълго. А сега вече следваха конвоя, който може би, ако имаха късмет, щеше да донесе спасение на Тони.

Пътуваха вече около двайсет минути, като през цялото време изпълняваха обичайната схема. През няколко минути колата, която следваше непосредствено мерцедеса, завиваше в някоя странична улица, обръщаше и заставаше най-отзад, така че Красич виждаше в огледалото различни фарове. Петра нямаше представа накъде са тръгнали. За щастие беше ясно, че не са се насочили към апартамента на Радецки. Това увеличаваше шансовете да пътуват към мястото, където бяха скрили Тони.

Обърнаха на изток, по Карл Маркс Алее. Намираха се вече в покрайнините на Лихтенберг. Петра беше втора в колоната, след джипа. Внезапно мерцедесът сви рязко към една неголяма индустриална зона, близо до разпределителната гара. Командирът на специалния отряд продължи след него, а Петра загаси фаровете си и едва тогава зави. Изостана доста, но не дотолкова, че да изгуби от поглед задните светлини на мерцедеса. Присветнаха светлините на стоповете, после мерцедесът потъна в тъмнина. Петра също спря и загаси двигателя, защото се боеше, че може да го чуят. Черният силует на колата на Акулата се очертаваше на фона на някакъв склад. Петра изключи вътрешното осветление и излезе от колата, като възпря рефлекса си да затвори вратата с трясък. Извади Валтера си и пусна чантата в джоба на вратата.

Седем сенки се струпаха около нея.

— Спряха малко по-напред, на петдесетина метра — каза тихо Петра. — Трябва да поразузнаем. Разпръснете се и се приближавайте към предната част и двете страни на постройката. Ако се убедим, че Тони е вътре, аз влизам първа. Специалният отряд зад мен. Акулата остава отвън да ни прикрива. Всичко ясно ли е?

Командирът на специалния отряд се ухили и белите му зъби лъснаха в мрака.

— Звучи убедително. Само че аз минавам първи с теб. Вие двамата идвате отляво, а ти минаваш вдясно заедно с Акулата. Събираме се на входа, ако всичко е наред.

— Ние също ще дойдем — каза Морган.

— Няма да стане — заяви категорично Петра.

— Вижте какво, представа нямам как се е набъркал Тони Хил в моята операция, но той е британски поданик и аз нямам намерение да седя със скръстени ръце. Залагам пенсията си, че съм преживял повече подобни операции от вас, инспектор Бекер.

— Имате ли оръжие? — попита Петра.

— Не.

— В такъв случай само ще ни затруднявате.

— Ще вървя най-отзад.

— Губим време — измърмори шефът на специалния отряд. — Нека дойде. Ако го застрелят, не поемаме никаква отговорност.

Петра вдигна ръце.

— Чудесно. Идвайте, щом държите, но чиновникът — тя посочи Гандал — остава с Акулата.

Морган кимна.

— Добре, да тръгваме.

Някой дръпна рязко единия край на платнището и Тони се изтърколи на цимента. Почувства как кожата му се ожули, докато се търкаляше, но когато спря, не помръдна. Само очите му примигнаха на внезапно блесналата светлина. Нямаше и сили за нещо повече. Радецки стоеше пред него, разкрачен, със скръстени на гърдите ръце.

— Ти ме излъга — заяви той спокойно. — Извади парцала от устата му, Дарко.

Красич се наведе и освободи устата му. Тя беше толкова пресъхнала, че Тони почувства как се бели лигавицата, залепнала за плата. Езикът му се беше подул и беше напълно неподвижен. Дори да имаше какво да каже, надали би успял.

— Лъжата беше убедителна — продължи Радецки. — Част от мен почти се хвана на въдицата. Признавам, исках да повярвам. Тя е красива жена — или по-скоро беше красива. Не мисля, че външният й вид ще й бъде от полза за в бъдеще.