Джон Гришам - Братята

Трябваше да побързат, преди да са се събудили или преди президентът да промени решението си.

В единайсет и петнайсет те минаха през главния вход на административната сграда, през същата врата, през която бяха влезли преди години, и зачакаха транспорта си на горещия тротоар. Никой от тях не се обърна назад.

Уес и Чап караха микробуса, но се представиха под други имена. Използваха толкова много.

Джо Рой Спайсър легна на задната седалка и покри очите си с ръка, решен да не вижда нищо, докато не се озове някъде далеч оттук. Искаше да заплаче или да изкрещи, но беше онемял от щастливо изумление — бе го обзела чиста, неподправена еуфория. Скри очите си и се усмихна глупаво. Искаше бира и жена, за предпочитане неговата собствена. Скоро щеше да й се обади. Микробусът потегли.

Внезапното им освобождение ги бе разтърсило. Повечето затворници броят дните и така знаят с някаква точност кога ще дойде мигът. Освен това знаят къде отиват и кой ще ги чака там.

Братята обаче знаеха толкова малко. Освен това не вярваха и на малкото, което знаеха. Заповедите за помилване бяха фалшиви. Парите бяха примамка. Сега ги откарваха на заколение, също като бедния Тревър. Микробусът щеше да спре всеки миг и двамата галфони отпред щяха да претърсят чантите им, да намерят каквото трябва, а после да ги убият в някаква канавка до пътя.

Може би. И все пак в този миг Братята не съжаляваха за сигурността на Тръмбъл.

Фин Ярбър седна зад шофьора и се загледа в пътя. Държеше заповедта си, готов да я представи на всеки, който би ги спрял и би им казал, че сънят е свършил. До него седеше Хатли Бийч, който след няколко минути пътуване се разплака — не, не силно, просто стискаше очи, а сълзите се ронеха към треперещите му устни.

Бийч имаше защо да плаче. Тъй като му оставаха още осем и половина години, помилването беше по-важно за него, отколкото за двамата му колеги, взети заедно.

Между Тръмбъл и Джаксънвил не беше проронена нито дума. Докато се приближаваха към града, пътищата станаха по-широки, движението по тях по-натоварено, а тримата бивши съдии наблюдаваха пейзажа с голямо любопитство. Хората караха коли, пътуваха. Над тях летяха самолети. По реките плуваха лодки. Нещата отново бяха нормални.

Промъкнаха се през трафика по булевард Атлантик, като се наслаждаваха на всеки миг от задръстването. Времето беше горещо, туристите бяха наизлезли, имаше дами с дълги загорели крака. Видяха ресторантите за морски деликатеси и баровете, чиито реклами обещаваха студена бира и евтини стриди. Когато улицата свърши, започна плажът и микробусът спря под верандата на „Сий Търтъл Ин“. Последваха един от придружителите си през фоайето, където привлякоха един-два погледа, защото все още бяха облечени еднакво. Качиха се на петия етаж, слязоха от асансьора и Чап каза:

— Вашите стаи са онези трите. — Той посочи надолу по коридора. — Мистър Аргроу би искал да се срещне с вас възможно най-бързо.

— Къде е той? — попита Спайсър.

— Ей там, в ъгловия апартамент — посочи отново Чап. — Той ви чака.

— Да вървим — каза Спайсър и тримата последваха Чап до ъгъла. Раниците им се блъснаха една в друга.

Джак Аргроу въобще не приличаше на брат си. Беше много по-нисък, а косата му беше руса и къдрава, докато тази на брат му беше тъмна и оредяла. Случайно може би, но тримата го забелязаха и по-късно го споменаха. Той стисна бързо ръцете им, но само от учтивост. Беше нервен и говореше много бързо.

— Как е брат ми? — попита той.

— Добре е — отвърна Бийч.

— Видяхме го тази сутрин — добави Ярбър.

— Искам да го измъкна от затвора — рече троснато Аргроу, като че ли той беше там по тяхна вина. — Затова участвам в тази сделка. Ще освободя брат си от затвора.

Те се спогледаха; нямаха какво да кажат.

— Седнете — продължи Аргроу. — Вижте какво, не знам как и защо съм забъркан във всичко това. Което много ме притеснява. Аз съм тук от името на мистър Арън Лейк, който според мен ще бъде избран и ще стане велик президент. Предполагам, че тогава ще мога да измъкна брат си от затвора. Така или иначе, аз не познавам лично мистър Лейк. Негови хора дойдоха при мен преди около седмица и ме помолиха да им съдействам по много таен и деликатен въпрос. Затова съм тук. Това е услуга. Не знам всичко, разбирате ли?

Той говореше бързо и отсечено. Изразяваше се с думи и жестове и не можеше да остане спокоен.

Братята не отговориха нищо, но от тях не се и очакваше отговор.

Двете скрити камери запечатваха сцената и я предаваха мигновено до Лангли, където Теди, Йорк и Девил я гледаха на широк екран в бункера. Бившите съдии, сега бивши затворници, приличаха на току-що освободени военнопленници, объркани и плахи, все още в униформа, все още невярващи в избавлението си. Седяха плътно един до друг и гледаха страхотното представление на агент Литър.