Джон Гришам - Братята

Хатли Бийч беше готов да се позабавлява.

Спайсър също искаше да празнува, най-добре в някое казино. Жена му нямаше международен паспорт и щяха да минат няколко седмици, преди да дойде при него в Лондон или където решаха да отидат. Дали имаше казина в Европа? Бийч смяташе, че има. Ярбър нямаше представа, а и не го интересуваше.

Фин беше най-резервираният от тримата. Той пи сода вместо бира и не обърна внимание на разхождащата се край тях женска плът. Той вече беше в Европа. Никога нямаше да се върне в родината си. Беше на шейсет години, в прекрасна форма, а сега и с много пари, и смяташе да обикаля Италия и Гърция през следващите десет години.

На отсрещната страна на улицата откриха малка книжарница и купиха няколко туристически справочника. В магазин за плажни принадлежности намериха подходящи слънчеви очила. После стана време отново да се срещнат с Джак Аргроу и да приключат със сделката.

Клокнър и компания ги видяха да се връщат в „Сий Търтъл Ин“. На Клокнър и компания им беше писнало от Нептун Бийч, „Питс“, „Сий Търтъл“ и претъпканата им къща. Шестима агенти, включително Чап и Уес, още бяха там и с нетърпение чакаха да ги пратят другаде. Те бяха открили Братята, бяха ги изкарали от Тръмбъл, бяха ги довели на плажа и сега просто искаха тримата да напуснат страната.

Джак Аргроу не беше докоснал писмата, или поне те изглеждаха недокоснати. Лежаха, увити в калъфката, на канапето, на същото място, където Спайсър ги бе оставил.

— Парите са на път — каза Аргроу, когато тримата се настаниха.

Теди продължаваше да гледа от Лангли. Братята вече бяха облечени в плажни тоалети. Ярбър носеше рибарска шапка с петнайсетсантиметрова козирка. Спайсър носеше сламена шапка и жълта фланелка. Републиканецът Бийч носеше панталонки в цвят каки, плетен пуловер и шапка за голф.

На масата имаше три дебели плика. Аргроу връчи по един на всеки от Братята.

— Вътре са новите ви самоличности. Актове за раждане, кредитни карти. Карти за социално осигуряване.

— Ами международни паспорти? — попита Ярбър.

— В съседната стая има фотограф. За паспортите и шофьорските книжки трябват снимки. Ще отнеме трийсет минути. Освен това има по пет хиляди долара в брой в тези малки пликове тук.

— Аз Харви Мос ли съм? — попита Спайсър, като погледна акта си за раждане.

— Да. Не ви ли харесва името Харви?

— Вече ми харесва.

— Отива ти — каза Бийч.

— А ти кой си?

— Джеймс Нънли.

— Приятно ми е, Джеймс.

Аргроу не се усмихна, нито се отпусна дори за миг.

— Трябва да знам кога смятате да пътувате. Хората от Вашингтон искат да напуснете страната възможно най-бързо.

— Трябва да проверя как са полетите до Лондон — каза Ярбър.

— Вече го направихме. Има полет от Джаксънвил за Атланта след два часа. В седем и десет тази вечер има самолет от Атланта за Лондон, летище Хийтроу, който пристига утре рано сутринта.

— Можете ли да ми намерите място?

— Вече го направихме. Първа класа.

— Ами вие? — попита Аргроу, като погледна другите двама.

— На мен ми харесва тук — каза Спайсър.

— Съжалявам. Сключихме сделка.

— Ще вземем същия самолет утре следобед — каза Бийч. — В случай, че всичко е наред с мистър Ярбър.

— Искате ли да ви направим резервации?

— Да, благодаря.

Чап влезе безшумно в стаята и взе калъфката от възглавница от канапето. Тръгна си с писмата.

— Да отидем да направим снимките — предложи Аргроу.

Фин Ярбър, който сега пътуваше като мистър Уилям Маккой от Сан Хосе, Калифорния, стигна до Атланта без проблеми. Един час той обикаля летището, вози се на ескалаторите под и над земята и изпита дълбоко удоволствие от тръпката да бъде сред милиони забързани хора.

Мястото му в първа класа беше масивно разтягащо се кресло. След две чаши шампанско той започна да се унася и да мечтае. Страхуваше се да заспи, защото се страхуваше от събуждането. Беше убеден, че ще се окаже на горното си легло, загледан в стената, отброяващ поредния ден в Тръмбъл.

От един уличен телефон до „Бийч джава“ Джо Рой най-накрая успя да открие жена си. Отначало тя не повярва, че се обажда съпругът й, и отказа да приеме разговорът да е за нейна сметка.

— Кой е? — попита тя.

— Аз съм, скъпа. Вече не съм в затвора.

— Джо Рой?

— Да, а сега слушай. Излязох от затвора, разбра ли? Слушаш ли ме?

— Да. Къде си?

— Отседнал съм в един хотел близо до Джаксънвил, Флорида. Пуснаха ме от затвора тази сутрин.

— Пуснаха? Но как…