Джон Гришам - Братята

След като се бяха опитвали да ги надлъжат три месеца, беше им интересно най-сетне да ги видят. Теди разгледа лицата им и неохотно си призна, че донякъде се възхищава от тях. Тези мъже имаха достатъчно ум и късмет да уловят подходящата жертва. Сега бяха свободни и скоро щяха да бъдат добре възнаградени за своята изобретателност.

— Добре, първо на въпроса с парите — изръмжа Аргроу. — По два милиона на човек. Къде ги искате?

Нямаха кой знае какъв опит с подобен тип въпроси.

— Какви са възможностите? — попита Спайсър.

— Трябва да ги преведем някъде — сряза го Аргроу.

— Какво ще кажете за Лондон? — попита Ярбър.

— Лондон ли?

— Искаме парите, всичките шест милиона, да бъдат преведени едновременно, в една и съща сметка в лондонска банка — каза Ярбър.

— Можем да ги изпратим навсякъде. Коя банка?

— Можете ли да ни помогнете за подробностите? — попита Ярбър.

— Казаха ми, че можем да изпълним всяко ваше желание. Но ще трябва да завъртя няколко телефона. Защо не си отидете в стаите, не вземете душ и не се преоблечете? Дайте ми петнайсет минути.

— Нямаме никакви дрехи — каза Бийч.

— В стаите ви има някои неща.

Чап ги поведе по коридора и им даде ключовете.

Спайсър се изтегна на голямото си легло и се загледа в тавана. Бийч се изправи до прозореца на стаята си и се загледа на север, нагоре по плажа, където сините води нежно галеха белия пясък. Деца играеха до майките си. Влюбени двойки се разхождаха ръка за ръка. Една рибарска лодка пъплеше на хоризонта. Най-сетне свободен, каза си той. Най-сетне свободен.

Ярбър стоя дълго под душа — никой не го безпокоеше, имаше неограничено време, много сапун и дебели хавлии. Някой беше наредил пред огледалото мъжка козметика — дезодорант, крем за бръснене, самобръсначки, четка, паста и конец за зъби. Ярбър се изкъпа, без да бърза, а после облече чифт бермудки, сандали и бяла тениска. Щеше да тръгне пръв и трябваше да намери магазин за дрехи.

Двайсет минути по-късно се събраха отново в апартамента на Аргроу и донесоха колекцията си от писма, старателно увити в калъфка за възглавници. Аргроу беше все така притеснен.

— В Лондон има голяма банка на име Метрополитън Тръст. Можем да изпратим парите там, а после правете с тях каквото искате.

— Добре — каза Ярбър. — Сметката ще бъде само на мое име.

Аргроу погледна Бийч и Спайсър, които кимнаха утвърдително.

— Много добре. Предполагам, че имате някакъв план.

— Така е — каза Спайсър. — Мистър Ярбър ще замине за Лондон днес следобед и когато стигне там, ще иде в банката и ще се погрижи за парите. Ако всичко е наред, ние ще тръгнем малко след него.

— Уверявам ви, че всичко ще бъде наред.

— Ние ви вярваме. Просто държим да бъдем внимателни.

Аргроу връчи два листа хартия на Фин.

— Трябва ми вашият подпис, за да преведем парите и да открием сметката.

Ярбър се подписа.

— Обядвали ли сте? — попита Аргроу.

Те поклатиха глава. Бяха се сетили за обяда, но не знаеха какво да правят.

— Вече сте свободни хора. На няколко пресечки оттук има хубави ресторанти. Идете да хапнете. Дайте ми един час да преведа парите. Ще се срещнем тук в два и половина.

Спайсър държеше калъфката. Той я размаха към Аргроу и каза:

— Това са писмата.

— Добре. Хвърлете ги на ей онова канапе.

Тръгнаха от хотела пеша, без придружители, без ограничения, но със заповедите за помилването си в джобовете, просто за всеки случай. Макар слънцето да печеше по-силно до плажа, въздухът определено беше по-лек. Небето беше по-чисто. Светът отново беше красив. Въздухът бе изпълнен с надежда. Те се усмихваха и се радваха на какво ли не. Разходиха се по булевард Атлантик и лесно се смесиха с туристите.

Обядваха пържола с бира в едно заведение на тротоара, под чадър, за да могат да гледат минувачите. Ядоха и пиха мълчаливо. Затова пък оглеждаха всичко, особено по-младите дами по къси панталонки и изрязани блузки. Затворът ги беше превърнал в старци. Сега те изпитваха нужда да празнуват.

Особено Хатли Бийч. Той бе имал богатство, обществено положение и амбиции, а като федерален съдия и нещо, което бе почти невъзможно да загуби — доживотен пост. Беше паднал отвисоко, бе загубил всичко и през първите две години в Тръмбъл бе изпаднал в депресия. Беше се примирил, че ще умре там, и сериозно мислеше за самоубийство. Сега, на петдесет и шест годишна възраст, той изплуваше от мрака в прекрасна форма. Беше отслабнал с десет килограма, загорял, в добро здраве, разведен с жената, която нямаше други качества освен парите си, а скоро щеше да бъде милионер. Не е зле за човек на моята възраст, повтаряше си той. Децата му липсваха, но те бяха последвали парите и бяха забравили за него.