Джон Гришам - Братята

— Не питай. Ще ти обясня по-късно. Утре заминавам за Лондон. Искам да отидеш в пощата рано сутринта и да подадеш молба за международен паспорт.

— Лондон? Лондон ли каза?

— Да.

— В Англия?

— Да, точно така. Трябва да отида там за известно време. Това е част от сделката.

— За колко време?

— Две-три години. Слушай, знам, че е трудно за вярване, но аз съм свободен и ние ще живеем в чужбина две-три години.

— Каква е тази сделка? Да не си избягал, Джо Рой? Каза, че не било трудно.

— Не. Пуснаха ме.

— Но на теб ти оставаха повече от двайсет месеца.

— Вече не. Слушай, подай молбата за паспорт и следвай инструкциите.

— Защо ми е международен паспорт?

— За да дойдеш при мен в Европа.

— За две години?

— Точно така.

— Но мама е болна. Не мога просто да замина и да оставя мама.

Той си помисли всичко, което би искал да каже за нейната майка, но замълча. Пое дъх и погледна надолу по улицата.

— Аз заминавам — каза той. — Нямам избор.

— Просто си ела вкъщи — отвърна тя.

— Не мога. Ще ти обясня по-късно.

— Да, не би било зле да ми дадеш някое обяснение.

— Ще ти се обадя утре.

Бийч и Спайсър ядоха морски деликатеси в едно претъпкано с доста по-млади хора ресторантче. Скитаха по тротоарите и в крайна сметка стигнаха до „Питс Бар и Грил“, където гледаха мач на „Брейвс“ и се радваха на шума.

Фин беше някъде над Атлантическия океан, на път към парите им.

Митническият служител на летище Хийтроу едва погледна паспорта на Фин, който беше шедьовър на фалшификацията. Беше доста използван и беше придружавал мистър Уилям Маккой из целия свят. Арън Лейк наистина имаше влиятелни приятели.

Фин взе такси до хотел „Бейзил Стрийт“ в Найтсбридж и плати в брой за най-малката стая, която имаха. Той и Бийч бяха избрали хотела наслуки от туристически справочник. Сградата беше старомодна, пълна с антики. В ресторантчето на горния етаж Фин закуси с кафе, яйца и черен салам, а после излезе да се поразходи. В десет таксито му спря пред банка Метрополитън Тръст в лондонското Сити. Служителката на гишето се учуди на облеклото му — джинси и пуловер, — но когато разбра, че е американец, сви рамене и го изтърпя.

Накараха го да чака един час, но той нямаше нищо против. Фин беше нервен, но не го показваше. Щеше да чака с дни, седмици, месеци, за да получи парите. Беше се научил на търпение. Мистър Макгрегър, който отговаряше за банковите преводи, най-сетне дойде да го вземе. Извини се и каза, че парите били току-що пристигнали. Шестте милиона долара бяха прекосили Атлантика благополучно и вече бяха на британска територия.

Но не за дълго.

— Искам да ги преведа в Швейцария — каза Фин с подходяща доза увереност и опитност.

Този следобед Бийч и Спайсър отлетяха за Атланта. Също като Ярбър те обикаляха летището, наслаждавайки се на неограничената си свобода, докато чакаха полета си за Лондон. Седнаха един до друг в първа класа, ядоха и пиха с часове, гледаха филми и се опитваха да поспят, докато прекосяваха океана.

За тяхно учудване Ярбър ги чакаше на излизане от митническата проверка на Хийтроу. Той им съобщи прекрасната новина, че парите са пристигнали и вече са заминали по предназначение. Бяха скрити в Швейцария. После ги изненада с идеята да отпътуват незабавно.

— Те знаят, че сме тук — каза той, докато пиеха кафе в едно барче на летището. — Да се освободим от тях.

— Мислиш ли, че ни следят? — попита Бийч.

— Да предположим.

— Но защо? — попита Спайсър.

Обсъждаха го половин час, а после започнаха да проверяват полетите. Вниманието им прикова самолетът на „Алиталия“ за Рим. Първа класа, разбира се.

— В Рим говорят ли английски? — попита Спайсър, докато се качваха на борда.

— Всъщност говорят италиански — отвърна Ярбър.

— Мислите ли, че папата ще ни приеме?

— Сигурно е зает.

Бъстър се придвижва на зигзаг в западна посока няколко дни, докато накрая не слезе от автобуса в Сан Диего. Океанът го привличаше — първият воден басейн, който бе виждал от месеци. Младежът обиколи доковете, като търсеше работа и си говореше с работниците. Капитанът на чартърно корабче го нае като момче за всичко. Бъстър слезе от корабчето в Лос Кабос, Мексико, в южния край на залива. Пристанището беше пълно със скъпи рибарски лодки и корабчета, много по-хубави от онези, с които някога бяха търгували заедно с баща му. Срещна се с няколко капитани и за два дни си намери работа при един от тях. Клиентите бяха богати американци от Тексас и Калифорния, които прекарваха повече време в пиене, отколкото в риболов. Бъстър не получаваше заплата, но работеше за бакшишите, които ставаха толкова по-големи, колкото повече се наливаха клиентите. В лош ден си докарваше по двеста, при повече късмет — петстотин долара в брой. Живееше в евтин мотел и след няколко дни спря да се оглежда зад гърба си. Лос Кабос скоро стана негов дом.