Джон Гришам - Братята

— Какво за него? — попита Бийч.

— Някакви предложения?

— Никакви. Мислехме, че мистър Лейк ще се погрижи за това. Напоследък той има много влиятелни приятели.

— Да, но все още не е президент. Още не може да разчита на подходящите хора.

— Няма да чакаме до януари да встъпи в длъжност — заяви Ярбър. — Всъщност не мислим да чакаме и до ноември, за да видим дали ще спечели.

— Значи искате да бъдете освободени веднага?

— Възможно най-бързо — отвърна Спайсър.

— Има ли значение по какъв начин?

Те се замислиха за миг, а после Бийч каза:

— Трябва да бъде легално. Не искаме да се крием през остатъка от живота си. Не искаме непрекъснато да се страхуваме.

— Заедно ли ще си тръгнете?

— Да — каза Ярбър. — И имаме конкретни планове как да го направим. Първо обаче трябва да уговорим важните неща — парите и кога по-точно ще ни пуснат оттук.

— Разбирам. От своя страна Лейк иска всичките ви документи, писмата, бележките и копията от изнудването ви. Очевидно мистър Лейк иска да бъде уверен, че тайната му няма да излезе на бял свят.

— Ако получим онова, което искаме, той няма за какво да се безпокои — каза Бийч. — С удоволствие ще забравим, че изобщо сме чували за Арън Лейк. Само че трябва да те предупредим да предадеш на мистър Лейк, че ако нещо се случи с нас, тайната му все пак ще излезе наяве.

— Имаме човек на свобода — каза Ярбър.

— Нещо като бомба със закъснител — добави Спайсър, сякаш помагаше да се обясни необяснимото. — Ако нещо се случи с нас, като например онова, което се случи с Тревър, няколко дни по-късно бомбата ще избухне. Мистър Лейк все пак ще бъде разкрит.

— Това няма да стане — каза Аргроу.

— Ти си куриер. Не знаеш какво ще стане — ухили се Бийч. — Май са замесени същите хора, които убиха Тревър.

— Не можете да сте сигурни.

— Не, но имаме мнение по въпроса.

— Да не спорим за неща, които не можем да докажем, господа — приключи обсъждането Аргроу. — Ще се видя с брат си в девет сутринта. Нека се чакаме тук в десет.

Аргроу напусна стаята и ги остави в транс, потънали в мисли. Братята брояха парите си, но се страхуваха да започнат да ги харчат наум. Аргроу тръгна към пистата, но се върна, когато видя няколко затворници да тичат по нея. Трябваше да обикаля, докато не намери скришно място зад столовата, а после се обади на Клокнър.

Теди беше уведомен след по-малко от час.

В шест часа сутринта звънецът разтърси Тръмбъл, коридорите на спалните, дворовете, сградите и отекна в околните гори. Както знаеха повечето затворници, той продължаваше точно трийсет и пет секунди, но след това вече никой не спеше. Пронизителният звън ги раздрусваше здравата, сякаш през деня ги очакваха важни дела и те трябваше да побързат да се приготвят. Единствената належаща работа обаче беше закуската.

Звънецът стресна Бийч, Спайсър и Ярбър, но не ги събуди. Сънят не ги бе споходил тази нощ по обясними причини. Те живееха в различни сгради, но, естествено, се срещаха на опашката за кафе в шест и десет. Взеха чашите си и без да кажат и дума, отидоха до баскетболното игрище и седнаха на една пейка. Пиеха кафе и гледаха зората. Наблюдаваха района на затвора; пистата беше зад тях.

Колко дни още щяха да носят маслиненозелените си ризи, да седят в жегата на Флорида и да получават жълти монети, за да не правят нищо, а само да чакат, да мечтаят и да пият безбройни чаши кафе? Дали месец или два? Или вече ставаше въпрос за дни? Възможностите ги бяха лишили от сън.

— Има само два начина — каза Бийч. Той бе бивш федерален съдия и останалите го слушаха внимателно, макар че материята им беше позната. — Първият е делото да бъде върнато на инстанцията, която е издала присъдата, и да се подаде молба за намаляване на наказанието. При много редки обстоятелства съдията има правомощия да пусне някой затворник. Но рядко се прави.

— Ти правил ли си го? — попита Спайсър.

— Не.

— Мръсник.

— По какви причини може да стане това? — попита Ярбър.

— Само когато затворникът е предоставил нова информация за стари престъпления. Ако затворникът окаже достатъчно голяма помощ на властите, могат да му опростят няколко години.

— Не звучи особено обещаващо — каза Ярбър.

— А другият начин? — попита Спайсър.

— Да ни прехвърлят в някое место с полустрог режим, някое от по-хубавите, където от нас няма да се очаква да спазваме правилата. Бюрото по затворите има единствено право да разпределя затворниците. Ако новите ни приятели във Вашингтон натиснат когото трябва, Бюрото може да ни премести и в общи линии да забрави за нас.