Джеймс Чейс - Вече е все едно…

Избликът на гняв бе утихнал почти в същия миг, в който бе започнал. Тя вяло се отпусна върху широкото канапе, взе пистолета и го подхвърли върху масата. Дъфи леко потръпна. Жените ставаха дяволски опасни, когато се наложеше да си служат с патлаци. Хвърли бърз поглед и видя, че предпазителят беше все още спуснат.

— Хайде, хайде! Да се заловим най-сетне с тази история — каза той, като приседна на ръба на масата. — Как се казваш?

— Анабел Инглиш — отвърна тя, сплитайки ръце в скута си.

— С какво се занимаваш? Да не би да си просто една малка сладурана, която се размотава в търсене на развлечения?

Тя кимна. Дъфи си запали цигара.

— Да-а, сигурен съм, че е така, и се обзалагам, че добре си прекарваш. Оня Кетли какъв ти се пада?

Лицето й пламна и я обзе колебание.

— Аз… аз го бях помолила да събере материал за… за престъпния свят… — Анабел направи пауза. Цветът на лицето й беше станал тъмночервен.

Дъфи изпъшка.

— За Бога, само не ми разправяй, че пишеш книга или нещо подобно… — каза умолително. — „Възгледите на една дама от висшето общество върху престъпността“?

— Мислех, че ще е увлекателно — рече му. — Разказва се за търговията с бели роби…

Той вдигна ръце.

— Значи си си въобразила, че ще напишеш книга за търговията с бели роби, така ли? — попита я, като засмука дим в белите си дробове и започна да го изпуска през ноздрите. — И е трябвало да избереш най-отявления негодник в града, за да ти помогне. Е, смятам, че ще бъде по-добре да си промениш творческия замисъл и да напишеш книга за изнудвачеството. В това организирано мошеничество ти е отредено почетно място и ако не си внимателна, ще платиш скъпо.

Тя бързо вдигна поглед с обидено изражение на лицето.

— Какво трябва да направя?

Дъфи се смъкна от масата.

— На първо време нищо. Ще си взема обратно фотоапарата. Това ще е началото.

Той отиде до телефона.

— Хвърли едно око в указателя и виж дали ще успееш да откриеш там името на Даниъл Морган — каза й, завъртайки шайбата. Анабел стана и взе да рови из книгата. Докато чакаше да вдигнат отсреща, Уилям плъзна поглед по наведеното й над масата тяло. „Анабел Инглиш“ — рече си наум. — „Едно великолепно име и една симпатична малка афера.“

В ухото му се вряза остър металически глас:

— „Трибюн“. Кой отдел търсите?

— Здрасти, Мейбъл! — каза той. — Там ли е Сам?

— Задръж така, ще те свържа.

Мак’Гайър вдигна слушалката.

— Здравей, приятелю! — рече. На Дъфи му се стори, че е малко на градус.

— Слушай, старче — каза му със заредена с нетърпение интонация. — Много е важно! Можеш ли да дойдеш веднага в хотел „Принсес“?

Мак’Гайър простена.

— Ох, за какъв ме смяташ? Прибирам се вкъщи. Чуй, палавнико, а какво ще каже Алис? Не съм се свъртял у дома цяла седмица.

Дъфи беше сигурен, че Мак’Гайър е пиян.

— Аз ще се оправя с Алис — отвърна. — Тръгвай и гледай да си бърз. — Той затвори, когато другият започна отново да протестира.

— Има десетина Даниъл Моргановци в указателя — обади се Анабел Инглиш.

— Добре — отговори Дъфи. — Ще го намеря — приближи се към нея. — Забрави вече тази история… Остави я на мене. Утре ще ти позвъня и ще ти съобщя как е минало всичко. — Той замълча, вгледан в нейните синьо-сиви очи. — Съвсем сама ли живееш тук?

Тя кимна.

— Освободих прислужницата за цялата вечер. Не желаех да вижда Кетли.

— Не се ли страхуваш?

— Защо да се страхувам? — погледна учудено Анабел.

Дъфи сви рамене.

— Ами просто си помислих, че… — Той изведнъж се ухили насреща й — Да се върна ли при тебе, ако открия проклетия фотоапарат?

Нейните очи му се усмихнаха, но физиономията й остана напълно сериозна, докато клатеше глава.

— Няма да бъда сама…

— Кой е приятелят ти?

Тя бавно тръгна към вратата. Уилям наблюдаваше как гладките й мускули се движат под зеления халат. Разбра, че отдолу няма нищо. Анабел погледна през рамо.

— Смятам, че сега е най-добре да си вървиш — рече му. — Чувала съм, че на вас, вестникарите, ви хрумвали странни идеи, когато останете насаме с някое момиче.

Дъфи се огледа за шапката си и я забеляза близо до канапето.

— И какво от това? — отвърна, докато се насочваше към вратата. Двамата стояха съвсем плътно, фиксирайки се взаимно. — От какво, по дяволите, трябва да се оплаква едно маце, ако някой си поиска? Нима не му правят комплимент по този начин, а? Мога само да предполагам как биха се чувствали жените, ако не постъпвахме така от време на време!