Джеймс Чейс - Вече е все едно…

Той приготви апарата, като го нагласи на голяма бленда и на умерено голяма скорост. После седна и зачака. Морган го беше закарал до неговия апартамент, за да си вземе нещата, а след това го беше завел до черния вход за галерията. Онзи явно беше планирал грижливо цялата операция и всичко вървеше като по вода. Беше се споразумял с Дъфи да се срещнат в бара на хотел „Принсес“ и бе готов да го чака, докато дойде.

Уилям се вгледа преценяващо в помещението отдолу. „Разкошна бърлога!“ — каза си. Декорацията беше в пурпурночервено и кремаво. Бледокремавият килим на пода и широките кожени кресла — наполовина кремави, наполовина пурпурни — придаваха на стаята шикозен, модерен вид. Дъфи си помисли, че не би се отказал да притежава едно такова жилище.

Хвърли поглед към часовника си. Наближаваше полунощ. Прииска му се да запуши, но си рече, че ще бъде прекалено рисковано. Запита се колко ли дълго ще му се наложи да чака. Точно тогава вратата под него се отвори и една жена влезе забързано. Тя прекоси хола и изчезна през една друга врата. Движеше се толкова бързо, че Дъфи въобще не можа да види как изглежда. Той внимателно се просна на пода и, легнал в цял ръст, се подпря на лакти, поставяйки фотоапарата на „огневия рубеж“. Откри, че може да го насочва през пролуките на балкона, съвсем спокоен, че е напълно скрит за всякакви погледи отдолу. Настани се удобно и извади шишето уиски от джоба си, за да не се забива в тялото му. Сетне се отпусна и зачака.

Изниза се четвърт час. Той започна да става неспокоен, но изведнъж чу приглушеното зумтене на електрически звънец. Изтръпна и погледна очаквателно към вратата. Жената излезе и се запъти през стаята. Този път можа да я разгледа. „Леле Боже!“ — възкликна мислено. Тя беше висока и стройна. Светлозеленият халат от тежка коприна, в който се бе преоблякла, силно подчертаваше фигурата й. Дъфи имаше набито око. Възхити се от кожата й, бяла и нежна, и си каза, че жена с очи, големи като нейните, е истинска заплаха за слабите мъже. Почувства как самият той се размеква пред нея. Алените й устни бяха като обещание за страст и Уилям си помисли, че червеникавозлатистата коса е единственият достоен венец за това извънредно красиво създание. Рече си, че Морган проявява добър вкус по отношение на жените, но в същото време се озадачи как такава дама е била в състояние да предпочете него. Ни най-малко не се изненада от това, че го е разкарала.

Проследи я с поглед как отива до вратата, а когато отново се върна в помещението, по петите й вървеше някакъв мъж. Дъфи с любопитство се взря в него. Онзи беше дребен и крехък, с тъмна чуплива коса. Изглеждаше нервен, а лицето му бе необикновено бледо. Жената приседна върху подлакътника на креслото, съвсем близо до лампиона. Дъфи забеляза, че светлината пада директно върху нея. Нагласи апарата на фокус и полекичка натисна спусъка. Обтураторът се хлъзна с тихо щракане и той дръпна дъговидното лостче за презареждане.

— Чу ли нещо? — попита с глух глас мъжът долу.

Когато тя заговори, думите и стигнаха до Дъфи в някаква понижена тоналност. Притежаваше дълбок гръден глас, с онзи едва доловим дрезгав оттенък, който грабва вниманието на повечето мъже.

— Парите са у мен — каза тя. Произнесе го с презрение и човечецът се сгърчи като червей под втренчения й поглед. — Донесе ли стоката?

— Първо парите — отвърна той. — Побързайте, госпожо! За мене не е много здравословно да се появявам тук.

Жената отново го изгледа, след което се обърна към масата и издърпа едно чекмедже. Дъфи видя как тя извади дебела пачка зелени банкноти. Натисна отново спусъка. Плахото щракване на обтуратора прокънтя като гръмотевица в ушите му. Хората долу не усетиха нищо. Зърна дамата да предава сумата, после мъжът на свой ред й връчи малко пакетче. Дъфи снимаше с фотоапарата и бързо превърташе механизма за презареждане, погълнат от онова, което се разиграваше под него. По някое време отпусна обектива, доволен, че се е сдобил с това, което искаше. Пресметна, че разполага най-малко с двадесет снимки и повечето от тях щяха да станат хубави. Изчисли, че до сутринта ще стане собственик поне на пет хиляди долара, и потърси уискито опипом. Продължаваше да държи под око двойката в помещението, но не се случи нищо вълнуващо и той реши, че една глътка ще му дойде добре. Опитваше се подсъзнателно да си припомни откъде познава дребосъка в стаята долу. Беше го виждал някъде, но в момента не можеше да се сети за мястото.