Джеймс Чейс - Вече е все едно…

Тази работа не се хареса на Дъфи. Помисли си, че от нея мирише на гнило. Той се намести на стола.

— Прилича ми на задачка за частен детектив — отвърна без всякакъв ентусиазъм.

Морган явно очакваше съпротива.

— Имам нужда от снимки — подчерта той. — За да ги получа, трябва да наема професионалист. На тебе съвсем скоро ще ти трябват пари и освен това си професионалист. Смятам, че нещата съвпадат, нали?

Дъфи си каза, че ако се нагърби с подобна афера, мангизите сигурно ще са добри.

— А сега за условията… — Морган разпери големите си ръце върху масата и се загледа в тях. — Ще ти дам петстотин долара предплата и по хиляда долара за всяка свястна фотография, която направиш.

Дъфи възвърна своята самоувереност с една дълга глътка. Беше вече доста замаян, но все още можеше да разсъждава.

— Сигурно тези снимки са ти страшно необходими — каза той, като си помисли, че петстотинте долара щяха да му бъдат добре дошли.

— Така е — отвърна Морган. — Освен това ми трябват спешно. Ще свършиш ли работата?

Уилям махна с ръка.

— По-полека де! — каза. — Не ми вади душата. Да говорим без заобикалки. Ти искаш да отида в апартамента на жена ти, да я щракна с някакъв непознат тип и да ти предоставя картинките, така ли е?

За Дъфи не остана незабелязано как Морган започна да става нетърпелив, но се овладя с усилие на волята.

— Точно така — рече той.

— А какво ще стане, ако ме забележи и вдигне врява?

— Няма да те забележи — безцеремонно заяви Морган. — Ще ти дам една идея. Тя е луда по музиката и е достатъчно богата, за да задоволява прищевките си. В хола си има малка галерия с орган. Галерията представлява нещо като балкон на около десет фута от пода, който гледа към помещението. До нея се отива по специално стълбище, към което води черен вход.

Дъфи посегна към уискито, но Морган сложи ръка върху бутилката.

— Не смяташ ли, че?… — започна той, обаче Уилям отмести ръката му. Просто повдигна лапата на дебелака и сякаш му я хвърли обратно. В погледа му се четеше раздразнение.

— Слушай — каза му лаконично. — Ако си въобразяваш, че ще се гипсирам, по-добре си го избий от главата. Когато ми се пие, пия — разбираш ли?!

Морган вдигна рамене. Лицето му беше бледо и той внимателно разтриваше китката си.

— Ама че менгеме имаш! — възкликна.

Дъфи се ухили.

— Така е — рече. Наля си скоч в чашата и го изгълта. — Продължавай — подкани го.

Морган започна да барабани по масата с дебелите си пръсти.

— Виждаш ли, съпругата ми не обича музикантите да минават през стаята й. Те се качват през задния вход и заемат местата си без излишно суетене. Всичко, което трябва да направиш, е да се покатериш по стълбите, да легнеш на пода в тъмнината и да снимаш помещението отдолу. Няма как да те забележат.

Дъфи си помисли, че представена по този начин, работата действително изглежда лесна. В същото време нещо му подсказваше, че тази афера не е съвсем чиста. От една страна, Морган не му вдъхваше никакво доверие. От друга, „сухото“ си го биваше, пък и пари щяха да му трябват. Наля си още една доза.

— Да погледнем откъм опасната страна — каза той. — Нека предположим, че й хрумне да посвири на орган и ме открие там горе. Тогава какво?

Морган сви своите месести рамене.

— За балкона няма откъде другаде да се мине, така че всичко, което ще трябва да сториш, ще бъде да пуснеш резето. Озовеш ли се веднъж на мястото, ти вече си в безопасност. — Той извади портфейла си и бутна през масата пет стодоларови банкноти. — Между другото — добави с мазна усмивка — надявам се, че ще си заработиш парите и няма да чакаш просто да ти ги подаря.

Дъфи се пресегна и взе банкнотите. Пъхна ги във вътрешния си джоб.

— О’кей — отвърна. — Кога започвам?

Морган извади златен часовник и хвърли поглед към него. Дъфи забеляза, че ръката му леко трепери.

— Вече минава десет — каза той. — Ще трябва да си вземеш екипировката и после ще отидем до жилището. Мисля, че можем да започнем веднага.

Уилям се изправи и блъсна стола си назад.

Морган го изгледа спокойно и каза:

— Искам да ти втълпя, че става дума за нещо важно…

Дъфи вдигна ръка.

— Спести си го — отвърна. — По хиляда долара за снимка е нещо къде по-важно.

Морган тежко се надигна от стола.

— Така можеш да си докараш доста прилична сума — рече.

— Не думай! — отвърна Дъфи.

Морган се оказа напълно прав. Цялата постановка беше елементарна. Дъфи седеше и чакаше в галерията с органа и чувстваше, че на душата му е леко. Малкият фотоапарат висеше на ремък около врата му, а осветлението в стаята не предизвикваше у него никакви опасения. „Май ще изкарам някоя пара“ — каза си той. Балконът беше разположен точно така, както го беше описал Морган. От него се откриваше цялостен изглед към помещението долу. Беше донякъде закрит от тежки тъмнопурпурни завеси. Дъфи се беше залостил отвътре и благодарение на половинката скоч, която бе донесъл със себе си, нервите му бяха спокойни, така че беше в състояние да се заеме с професионална вещина с работата си.