Джеймс Чейс - Вече е все едно…

Очите й бяха разширени и уплашени, а червените устни бяха разтворени и откриваха бели, равни зъби. Дъфи си рече, че е много красива.

— Кой… кой сте вие? — заекна от напрежение тя.

— И аз се питам същото, госпожо — отвърна й, като подпираше главата си с ръце.

— Какво правите тук?

Дъфи хвърли поглед към нея през сплетените си пръсти.

— Имате ли нещо против да махнете това пушкало? Току-що паднах от балкона и нервите ми отказват да издържат всякакви нови дразнители.

— Ще ми кажете ли какво правите тук? — Тя възвръщаше самообладанието си и гласът й беше уверен.

— Не бъдете груба, за Бога — помоли той. — Вижте първо онзи бандит горе, преди да се държите по този начин.

Жената отново доби уплашен вид.

— Има ли там още някой?

Дъфи рязко се изсмя.

— Така смятам — отвърна, като разтриваше внимателно тила си. — Оня тип просто ме хвърли долу, та би трябвало да съм наясно.

Тя припряно направи стъпка назад и погледна нагоре към галерията, сетне поклати глава.

— Там няма никой.

Дъфи простена.

— Този „никой“ ми задигна фотоапарата — каза отегчено. — Ще възразите ли, ако се изправя? Тук става течение, което не ми понася особено.

— Мисля, че е по-добре да останете на мястото си. — твърдо отвърна тя. Държеше пистолета със сигурна ръка, докато посягаше към телефона.

— Не го правете! — възкликна Дъфи разтревожено. — Няма да се обадите на ченгетата, нали?

— Нима трябва да постъпя другояче?! — попита червенокосата и ръката й се поколеба върху слушалката.

— Чуйте, мисис Морган, ще ви обясня всичко. Станало е огромно недоразумение! — каза Уилям. После се замисли и добави: — И друг път съм слушал гърмежи. Господи! Май съвсем загубих ума и дума…

Тя отпусна оръжието от изумление.

— Защо ме наричате така? — попита живо.

Дъфи леко изтръпна.

— Вие не сте ли мисис Морган?

— Не, разбира се.

Той с мъка стана на крака и размаха ръце към нея, когато тя рязко вдигна пистолета.

— О’кей, о’кей, зарежи това! — каза й загубил търпение. — Касае се за нещо важно. Коя сте вие?

Жената тропна с крак по пода:

— Какво става?

— Ще ти кажа какво става — гневно отвърна Дъфи. — Хванаха ме за канарче. Трябва да чуеш цялата истина. И така, сладурче, аз съм Уилям Дъфи от „Трибюн“. Един тип, който се представи кат Морган ми пробута баснята, че си му била съпруга и че те изнудвали. Поиска от мене да направя снимки на негодника, дето те притискал. Повярвах на тази щуротия, качих се горе, където кацат кокошките, и щракнах няколко фотографии с тебе и с оня юнак, на когото бутна мангизите. Но точно когато посягах да си взема шапката и си казвах, че съм свършил добра работа, изскочи някакъв гангстер, отмъкна ми апарата и ме пусна да си падна на врата. Ти ми заявяваш, че не си мисис Морган. В твой собствен интерес е да ми кажеш коя си.

Тя зяпна насреща му, после рече:

— Струва ми се, че си смахнат!

— Понапрегни си мозъка! — Дъфи започваше да става нетърпелив. — Нима не разбираш, че си загазила? На Морган му беше необходима снимката ти с онзи тип и той се сдоби с нея. Задай си въпроса защо.

Червенокосата продължаваше да го гледа втренчено и да клати глава.

— Не разбирам… Не вярвам, че…

С едно-единствено незабележимо движение той се плъзна към нея и изби пистолета.

— За Бога! — каза й грубо. — Ще ме изслушаш ли? Кой беше човекът, на когото даде парите?

Неговата настойчивост й подейства и тя заговори енергично:

— Не знам. Мисля, че името му е Кетли…

Дъфи отстъпи назад.

— Кетли… Ама разбира се! По дяволите! Май взех да оглупявам. Кетли… — Започна да обикаля около нея. — Какво общо имаш с плъх като Кетли, дявол да го вземе?

Веждите й се сключиха.

— Ще престанеш ли да ми задаваш въпроси? — поде тя.

— Виж какво, малката — приближи се Дъфи. В тона му имаше жлъчна нотка. — От репутацията на Кетли се разнася зловоние в този град. Всички го познават. Кетли сводникът. Кетли смотанякът. Кетли подлизуркото. Казвам ти, че за дами от твоята класа той е направо смърт. Ти… ти допусна да бъдеш фотографирана с него… а някой взе снимките. Това без значение ли е за тебе?

— Но… — тя млъкна и Уилям забеляза, че беше пребледняла.

— Да! Започна да разсъждаваш. Сядай и разправяй по-живо. Дай го сбито, че ме чака работа.

Жената неочаквано се извърна към него с преливащи от ярост очи.

— Ти си виновен! — нахвърли се върху му тя. — Ако не беше ти…

— Престани! — тросна й се Дъфи. — Ще успея да си прибера обратно снимките. Но преди да го направя, ще трябва да ми отвориш очите за страшно много неща.