Джеймс Чейс - Вече е все едно…

Анабел посегна с две ръце и прибра косата си зад ушите. Извърши го несъзнателно.

— Но ти сигурно знаеш какво да предприемеш — отвърна.

Известно време Дъфи остана загледан в Кетли с нерешителна физиономия, после се приближи и го сграбчи. Дръпна го за ръката и за рамото. Доста се шокира, когато ръката се обърна наопаки в лакътя. На този тип почти не му бяха останали здрави кости. Смъкна Кетли с теглене от покрива и колкото се можеше „по-нежно“ го положи на пода. Краката на трупа се подгънаха, но не в коленете, а по средата на пищялите. Уилям почувства как се изпотява. Пъхна ръце под мишниците на мъртвеца, завлече го в апартамента и го просна в антрето.

— Защо го внасяш тук? — Гласът й беше станал с половин тон по-висок.

— Стига си дрънкала — рече той, оглеждайки с отвращение кръвта по ръцете си. — Този юнак ще ти пооплеска бърлогата, но по-добре така, отколкото да загазиш самата ти.

Върна се при асансьора и внимателно провери покрива. Дървенията беше изцапана с кръв.

— Дай мокър пешкир — каза Дъфи.

Тя влезе в жилището, като предпазливо заобиколи Кетли. Уилям стоеше до асансьора и я наблюдаваше. Рече си, че нервите й си ги бива. Анабел се появи отново с навлажнена кърпа за ръце. Той я взе от нея и старателно избърса кървавите петна. След това си изтри ръцете в кърпата и грижливо я сгъна. Влезе в апартамента и остави пешкира върху гърдите на трупа. Жената го последва, като отново мина на разстояние от Кетли, прибирайки плътно до себе си полите на зеления халат.

— Би ли надникнал дали парите са все още у него? — помоли тя.

Дъфи я изгледа строго.

— Кое те кара да мислиш, че вече не са там?

— Казах го просто така. Имах предвид дали не би взел парите от Кетли.

Той се намръщи.

— Противно ми е да се занимавам с тази особа. Трошлива е.

Тя се приближи до него и се взря в мъртвия.

— Няма ли скоро да се вкочани? — попита. — Май ще е по-добре да го поизопнеш малко, преди това да е станало.

— За Бога! — възкликна Дъфи, но коленичи и внимателно издърпа краката на Кетли. Единият от пищялите му щръкна през крачола на панталона. Дъфи се изправи и хвърли поглед наоколо. Отиде до стенната закачалка и избра един бастун. Сетне се върна при трупа, постави върха на бастуна върху костта и натисна. Крайникът се изпъна. Направи същото и с другия крак.

Лицето на Дъфи беше леко прежълтяло, а горната му устна лъщеше от пот. Усещаше как започва да му се повдига от Кетли. Закачи ръката му с дръжката на бастуна, настъпи с крак тялото и дръпна внимателно. Ръката се измъкна изпод мъртвия Кетли, отпусната като буксирно въже.

Главата беше клюмнала върху дясното рамо. Кожата около врата беше цепната. Уилям оправи и нея с помощта на бастуна.

— Да му скръстя ли ръцете? — попита, колкото да каже нещо. През цялото време, докато се занимаваше с Кетли, Анабел беше стояла отстрани и беше наблюдавала.

— Вземи парите! — настоя тя.

Дъфи я погледна, присвил очи.

— Остави ги, където са, и ми дай нещо за пиене — рязко отвърна той.

Тя се запъти към хола и Уилям я последва. Внезапно си даде сметка, че продължава да стиска бастуна. По него имаше петна кръв. Отиде и го сложи до Кетли. После се върна във всекидневната.

Анабел беше застанала до масата и приготвяше доза скоч. Той пое чашата от нея, преди да беше успяла да добави содата, и изля течността в гърлото си. Уискито беше хубаво. Меко, стопроцентово, без остра, парлива жилка. Почувства го в корема си като малко топло възелче. Вдигна шишето от масата и си наля още.

— Ти ли го уби? — рече Дъфи, хвърляйки към нея поглед над ръба на чашата.

Тя кръстоса ръце пред гърдите си, онемяла за секунда, след което каза:

— Убит ли е?

Дъфи отпи от уискито.

— Помисли само — отвърна грубо. — Как би могъл да падне в шахтата? Не беше пиян, нали? Представи си за момент. Той излиза от апартамента ти. Асансьорът е на партера. Отваря решетката, за да надникне, и тогава му се завива свят и пада долу. Никой не би повярвал на тая измишльотина.

Червенокосата жена пребледня отново и се подпря на ръба на масата. Халатът й се разтвори, излагайки на показ нейните колене, но това не притесни никого.

— Ето как е станало. Кетли е излязъл, запътил се е към асансьора и са го халосали по главата. После са го хвърлили в шахтата. Звучи логично. — Дъфи остави чашата върху масата и запали цигара. — Не отговори на въпроса ми. Ти ли го уби?

— Не — каза тя.

— Има само един човек, който би се хванал на думите ти, и това си ти — рече Дъфи.