Джеймс Чейс - Вече е все едно…

— Сега какво? — го попита.

— Можеш ли да вземеш колата си?

— Гаражът е в сутерена.

Дъфи излезе навън и натисна бутона на асансьора. Той пое нагоре с умерено темпо и Уилям осъзна, че се оглежда за още трупове. Такива нямаше. Дръпна решетката, сетне влезе в апартамента. Тя не направи никакво движение, за да му помогне да завлече куфара в кабината. Беше тежък, но той успя да се справи.

Анабел се качи след него и те застанаха от двете му страни. И двамата гледаха в друга посока. Дъфи натисна бутона за сутерена и клетката започна да пропада. Той броеше етажите, покрай които минаваха. Докато стигнаха до долу, изброи дванадесет. Помисли си, че Кетли е късметлия, щом въобще е останало нещо от него.

Обслужващият гаража дойде на бегом. Беше дребен завързак с остра черна коса. Щом зърна Анабел, той едва не падна. Изглеждаше като възбудено кутре.

— Ще изкарвате ли „автобуса“ тази вечер? — попита, бършейки омаслените си ръце с парцал.

Тя успя да се престори на съвсем весела и да каже любезно „Да, моля!“, но това й струваше много.

Дъфи продължаваше да стои в асансьора и да наблюдава. Джуджето се втурна в тъмнината и двамата чуха как запали някакъв мотор. Рече си, че двигателят не страда от липса на мощност. След минута гаражистът докара един огромен „Кадилак“ с включени габарити. Описа с колата завой и я закова точно пред мястото, където беше застанала Анабел. „Майсторско каране!“ — помисли Дъфи. Така си и беше.

Измъкна се от седалката и задържа вратата отворена за Анабел. На Дъфи му се прииска да бъде някъде другаде. Онзи започна да лъска стъклото.

Анабел се качи и хлопна вратата. Уилям хвана куфара и погледна към гаражиста.

— Ще ми услужиш ли с някой и друг мускул? — попита го.

Дребосъкът имаше достатъчно желание, но не му достигаха сили. Дъфи се изпоти, докато привързаха опакования Кетли към скарата на външния багажник.

— Заминава ли? — полюбопитства джуджето.

— Не — отвърна Уилям, проверявайки ремъците. — Просто се отървава от някои книги.

— Доста късно е.

Дъфи го изгледа сърдито. Май не беше толкова тъп, колкото изглеждаше.

— Да не би да имаш нещо против? — попита го рязко.

Гаражистът примигна.

— Нищо не казвам — припряно отвърна той.

Дъфи му даде няколко долара, след което заобиколи автомобила и се настани до Анабел. Тя включи на скорост и „Кадилакът“ се заизкачва по наклона към изхода.

— Къде ще ходим? — попита.

Той вече беше измислил къде.

— Има едно малко гробище в Източната част, зад Гринидж Вилидж — каза. — Отиваме там.

Червенокосата го стрелна с бърз поглед.

— Хитро — съгласи се тя.

Дъфи се отпусна назад в кожената тапицерия.

— Ти си чудесно момиче — спокойно рече той. — Не ми върви днес.

Тя не отговори.

— Знам, че няма да върна нищо, но не мога да оставя нещата така — каза Дъфи. — Искам да разбереш, че оценявам онова, което ми предложи, но този юнак щеше съвсем да се втвърди, докато свършим, така че се наложи да пропусна случая. Имаш пълното основание да си ми обидена.

Анабел продължи да мълчи още няколко секунди.

— Не ти се сърдя — рече най-сетне. — Мисля, че си достатъчно умен, за да ме отхвърлиш заради това, което съм.

Това беше самата истина. Дъфи въздъхна и пипнешком потърси цигара.

— Хайде да не се караме — каза й. — И на двама ни се събра предостатъчно.

— Аз не се карам — беше всичко, което отвърна тя.

Следващите няколко преки пропътуваха в тишина, после Дъфи каза:

— Тук завий вдясно.

Анабел завъртя волана. Той си помисли, че управляваше големия „Кадилак“ като че ли беше част от самата нея. Преценяваше дистанцията с точност една броня и колата се провираше в уличното движение, без изобщо да губи скорост. Повечето пъти нейното свръхестествено предугаждане на пътната ситуация бе по-бързо от светкавица. Под капака на „Кадилака“ бяха събрани много конски сили и едно докосване на педала беше достатъчно, за да го накара да полети напред като стрела.

Когато пристигнаха на гробището удари два часът. Дъфи се наведе напред.

— Спокойно — рече й. — Мястото е пусто, но може да има някой.

Тя спря автомобила пред железните порти. Дъфи отвори вратата и слезе. Никъде в гробището не се виждаше светлинка. Беше дяволски тъмна нощ.

Уилям се радваше, че не е ирландец. Наоколо беше злокобно. Той се извърна към колата.

— Изчакай тук — каза. — Ще отида само да поогледам.

Анабел отвори вратата и застана на пътя.

— Нямам намерение да оставам сама — заяви тя.