Джеймс Чейс - Вече е все едно…

Дъфи не се изненада. Приближи се до железния портал и натисна. Двете му крила се поддадоха и зейнаха.

— По-добре вкарай автомобила на заден ход — предложи той. — После ще сме готови за потегляне.

Тя отново се качи в „Кадилака“ и запали мотора. Дъфи я остави да откара колата доста навътре по централната алея на гробището и едва тогава й даде знак да спре. След това затвори портите.

Когато излезе от автомобила, Анабел държеше малко джобно фенерче. Нощният въздух беше задушен и Дъфи с пръст разхлаби яката си. Обгърна с поглед мрачното място. То никак не му харесваше. Тя стоеше съвсем близо до него и той долови потреперването й, когато я докосна. Високо над тях луната висеше като мъртвешко лице, едва прозираща през леката мъгла. „Сякаш всеки момент ще завали“ — мина му през ума.

— Искам да намеря някоя стара гробница — рече. — Ако успеем да настаним Кетли в нещо подобно, известно време никой няма да го „безпокои“. Пък може би и завинаги…

Той бавно тръгна по алеята. Анабел вървеше плътно до него. Белите надгробни камъни от двете им страни изглеждаха призрачни. „Доста неприятно е да си отдолу!“ — каза си.

Колкото по-навътре навлизаха в територията на гробището, толкова по-тъмно ставаше. Короните на дърветата започнаха да се сгъстяват все повече.

— Приятно местенце, нали? — обади се Дъфи.

Тежкият мирис на гробарски цветя тегнеше във въздуха. Сгурията хруптеше под краката им и на него му се струваше, че гърмят бомбички.

— Копнея да се махнем оттук — нервно каза Анабел. — Страх ме е.

— И мене. Целият треперя! — отвърна Уилям. — Мисля, че сме достатъчно далече от пътя, за да рискуваме с малко светлина.

Той завъртя лъча на електрическото фенерче. Плъзна го по надгробните паметници, които изглеждаха поразително бели в мрака.

— Това май ще свърши работа. — Дъфи спря и насочи светлината.

От лявата им страна се намираше мавзолей от черен мрамор. Беше почти невидим, преди лъчът да го открои. Те се приближиха и го огледаха внимателно. Мраморната врата беше заключена. Ето новия дом на Кетли — каза Дъфи, като прокара ръка по гладката, хладна повърхност. — Но как ли ще го вкараме вътре, дявол да го вземе?

Опря рамо на вратата и натисна. Заболя го, но тя си остана непоклатима.

— Какъв е този номер тук? — запита Анабел. Беше взела фенерчето, за да може той да насили вратата.

Дъфи проследи погледа й. Отстрани на входа имаше малка табела с отпечатана отгоре цифра „7“. Отговори й, че не знае.

— Смяташ ли, че държат ключовете от всички гробници в портиерната? — подсети го тя.

Той се ухили насреща й.

— Страхотна идея! — рече. — Ще идем да проверим.

Къщичката на портиера, която се намираше до портала, беше заключена и запустяла, но Дъфи без особени мъчнотии успя да отвори един прозорец и я претърси. До входната врата се натъкна на табло с ключове, към всеки от които имаше прикачена дървена топка с пирографиран номер. Потърси с очи седмицата и я откри.

— Май го докопахме — оповести той. — Предлагам ти да закараш колата до гробницата, докато аз прескоча да пробвам ключа.

Анабел се качи в „Кадилака“ и потегли на заден ход по алеята. Наложи му се да се върне и да й помогне с фенерчето, тъй като един-два пъти излезе извън нея. Най-сетне се върнаха при мавзолея и Дъфи опита ключа. Резето послушно се върна с малко по-силен натиск от негова страна и той бутна вратата назад. Лошият въздух в подземието го накара да се отдръпне от прага.

— Този тип ще си има добра компания! — изчерпа се целият му коментар.

Уилям отиде при задницата на автомобила и поведе борба с каишите, които придържаха куфара. Анабел стоеше, здраво стиснала фенера. Той отвърза ремъците и смъкна товара на земята. Беше тежък, но успя да го свали, без да вдигне никакъв шум. След това се изправи и избърса длани в носната си кърпа.

— Мисля, че едно питие ще ми дойде добре — рече запъхтян.

— В джоба на шофьорската врата има плоска половинка.

Дъфи енергично се спусна натам. Сграбчи шишето с ожесточение. Сети се, че би било по-безопасно да не дава на червенокосата нито капка. Изглежда, уискито я отклоняваше от правия път. Не му се щеше отново да умува как да й отказва.

— Струва ми се, че сега мога да се справя с всичко — подхвърли, като пъхаше бутилката в задния си джоб.

Съблече сакото си и откопча яката, разхлабвайки вратовръзката. После се запъти към куфара и го повлече навътре в гробницата. Анабел остана на прага, светейки с фенера. Лъчът подскачаше насам-натам. Ръката й трепереше като на барман, който няма право да пие по време на работа.