Джеймс Чейс - Вече е все едно…

Дъфи вкара куфара и спря.

— За Бога, дай ми този фенер! — настоя.

Тя го стори с видима радост.

— Ще повърна — каза му.

— Не! Не бива! — сопна й се той. — Бързо върви да седнеш в колата.

Когато Анабел се отдалечи, Уилям отвори куфара и го обърна на едната му страна. Мушаменият вързоп беше плътно натъпкан и се наложи да го издърпа. Парче от материята изненадващо се откъсна от ръката му и той падна назад. Приземи се върху нещо ръбесто, а дланта му усети някаква хладна метална шина. Опипа я с пръсти и се дръпна като попарен. Беше дръжка на ковчег. По лицето му потече вода, като че ли го бяха изстискали.

Отиде до вратата и дълбоко вдъхна влажния въздух, след което се върна при куфара. Яростно изтегли Кетли навън, изхлузи връвта и с рязко движение махна гумирания плат. Мъртвецът се изпружи в краката му. Дъфи не го погледна. Хвърли покривалото в куфара и го изнесе навън.

Уискито вече съвсем го беше хванало и той се движеше със залитане. Направи още един обратен курс, за да прибере фенерчето, но и този път не удостои Кетли с внимание. Затвори вратата на мавзолея и я заключи.

Ризата се беше залепила за гърдите му, а краката му леко трепереха.

— Добре ли си? — извика Анабел от колата.

Дъфи отговори, че е добре, но го каза само защото беше пиян. Далеч не се чувстваше така. Точно в този момент би предпочел да е толкова наквасен, че сънят да заличи споменът за цялата вечер. За една нощ беше преживял повече от достатъчно.

Тя излезе от автомобила и застана до него.

— Какво ще стане с куфара? — попита го.

— Зад къщичката на портиера има кран с маркуч. Забелязах го, когато прескачах. Ще занеса нещата да ги измия и после можем да си ходим.

Анабел седна върху стъпалото на колата и запуши. През цялото време остана с плътно затворени очи. Толкова се страхуваше да бъде сама, че ако не беше цигарата върху устните й, нямаше да спре да пищи.

На връщане Дъфи й подвикна, щом наближи. Не искаше да я стресне.

— Всичко е наред — каза, докато качваше куфара отново на багажника. — Вече няма никакви петна. Кетли е добре подслонен, така че, надявам се, това ти развързва ръцете.

Тя се настани в „Кадилака“ и бавно подкара към портала. Уилям вървеше отстрани. След като отвори вратите, Дъфи предпазливо огледа пътя в двете посоки, но той беше тъмен и безлюден. Той затвори портите, щом колата стъпи на платното, и седна до Анабел.

Тя шофираше с бясна скорост, без да обели дума. Очите й бяха приковани в шосето отпред. Дъфи се облегна, дишайки с усилие, с очи натежали за сън.

Когато движението започна да става по-интензивно, той вдигна глава.

— Можеш да ме оставиш тук — каза й. — Прибирам се.

— Ще те закарам — отвърна му тя.

— Не!

Анабел спря.

— Извинявай, аз… — поде тя.

— Отивам си у дома — твърдо рече той. Беше му дошло до гуша. — Навярно утре. Тази вечер не!

Отвори вратата и със залитане се изниза на улицата. Спря и се хвана за колата.

— Трябва да си взема обратно снимките — каза. — Ще се видим след това.

Дъфи силно затръшна вратата. Зърна за миг големите очи на Анабел, разширени от омраза, блестящите й в мрака бели зъби, сетне „Кадилакът“ полетя като куршум.

Той се огледа за такси. „Струва ми се, че това пиленце ме ненавижда до смърт“ — рече си, докато една жълта кола плавно спираше пред него.

Апартаментът на Дъфи се състоеше от три стаи на последния етаж на стара жилищна сграда.

Шофьорът на таксито отби до бордюра точно под уличната лампа. Уилям слезе, оставяйки вратата сама да се притвори.

— Т’ва ли е? — попита шофьорът.

— Да, точно тук е.

Онзи го изгледа.

— Май е паднала веселба, а?

Дъфи леко отмести глава, за да не диша в лицето му.

— Такова нещо не си и сънувал — отвърна.

— Стига ми това, което виждам наяве — отвърна шофьорът на таксито. Беше от тарикатите.

Уилям му плати и хлопна вратата. Блъсна я толкова жестоко, че таратайката се разтресе. Онзи се намръщи, но не рече нищо. Беше нахален, но не и глупав. Колата се отдалечи.

Дъфи изкачи външните стъпала, претършува джобовете си за ключа и взе да ровичка в ключалката. „Господи, уискито беше превъзходно!“ — каза си, като улучи дупката. Ключът хлътна рязко и той го превъртя. Коридорът тънеше в мрак, но пътят за нагоре му беше познат. Започна да катери стълбището, когато стенният часовник удари четири часа. Висеше в коридора. Притежаваше някаква сладникава, крехка напевност, която винаги дразнеше Дъфи. Като стъпваше предпазливо, сложил ръка върху парапета и едва докосвайки с другата отсрещната стена, той мълчаливо вървеше нагоре. Трябваше да изкачи четири етажа, но беше привикнал. Когато стигна до площадката пред жилището си, Уилям спря. В апартамента му светеше. Ярката светлина струеше изпод вратата.