Джеймс Чейс - Вече е все едно…

Онзи го остави да се съвземе.

— Беше екстра тупаник, а? — подметна му.

Дъфи пусна захвата и бързо се дръпна назад, но се блъсна в масичката и се преметна презглава. Трескаво се изправи на крака. Джо му даде много време. После започна да се приближава с напористата си, шикалкавеща походка, изплъзна се от неговия юмрук и го фрасна повторно в ребрата. Беше дяволски болезнено. Дъфи отново подгъна колене. Този път гладиаторът замахна странично към главата му, и Уилям рухна на една страна, оставайки неподвижен. Приземи се съвсем близо до малкия тип, който току-що беше успял да се попривдигне. Дребосъкът извади револвер от вътрешния джоб на сакото си и като го улови за цевта, се наведе напред и хакна Дъфи в слабините с все сила.

Той се сви на кълбо, но не извика. Почти прехапа устната си, но не издаде стон. Тогава усети как вътрешностите му се качиха в гърлото и повърна.

Джуджето се размърда ядосано.

— Вижте! — каза. — Онова копеле за малко не ме довърши! — Беше порядъчно нервирано от това обстоятелство.

— Най-сетне действаш правилно — одобрително рече Клив.

Тримата се бяха наредили около Дъфи и го съзерцаваха. Малкият джентълмен внимателно притискаше с пръсти основата на носа си, а очите му плуваха в сълзи. Клив беше коленичил на пода с подути устни. Чувстваше как предните му зъби леко се клатят, когато ги докосваше с език. Джо стоеше, провесил лапи като куче, на което са отнели кокала.

Дъфи бавно вдигна глава. Лицето му лъщеше от пот. Меката светлина от абажура на тавана падаше върху позеленялата му кожа. Беше ужасно зле, но продължаваше да се владее и да потиска болката. От устата му течеше кръв надолу по брадата. Усещаше нейния солен вкус.

— Дай го! — каза малчото.

Уилям не отговори нищо. Не беше сигурен, че му е останал глас. Лежеше, вперил очи с омраза в него.

— Не ти ли беше достатъчно? — попита дребосъкът.

Дъфи не наруши мълчанието си. Онзи вдигна ръка.

— Накарай го да поомекне! — обърна се той към Джо.

Здравенякът се усмихна. Доставяше му истинско удоволствие да се държи като месомелачка. Той протегна ръка и пръстите му сграбчиха отпред ризата на Уилям. Последва леко дръпване. Дъфи пое нагоре сякаш беше коркова тапа, която вадеха от шише. Тихо изсумтя от болка. Отворената му длан зашлеви Джо през очите. Бандитът примигна.

— Видяхте ли какво ми направи? — попита той.

— Умира да се бие, а? — отвърна джуджето.

Дъфи вяло замахна към Джо. Ударът му не би зашеметил дори дете. Биячът се ухили.

— Осъзнай се, приятелче! — рече. — Ти си напълно безвреден.

— Защо просто не го „погалиш“ тук-таме, Джо? Нямаме много време… — обади се малкият тип.

— Разбира се — отвърна онзи.

Задържа Дъфи на една ръка разстояние и го прасна между очите. Юмрукът му летеше с убийствена бързина. Уилям зърна приближаването му, но не беше в състояние да го избегне. В главата му нещо експлодира и го заслепи ярка светкавица. Искаше му се да легне на пода, но някаква сила не му позволяваше.

— Няма нужда да го налагаш прекалено грубо — коригира го дребосъкът. — Само го понаплескай. — Гласът му се стори на Дъфи безкрайно далечен.

— Сетих се за какво говориш — рече великанът и започна да брули физиономията на Уилям с тежки, звучни плесници.

— Ако ти прилошава, можеш да извърнеш глава — обърна се малкият тартор към Клив.

— Добре съм — отвърна той. — Де да бях голям като Джо!

Дребосъкът потупа ръката му.

— Аз пък не бих искал… — рече.

— Да опитаме ли пак? — попита Джо, когато се измори.

— Не би било зле — каза ниският господин.

Биячът пусна Дъфи, който падна в насипно състояние на пода. Лицето му беше тъжна картина. Джуджето коленичи до него.

— Къде е фотоапаратът, умнико?

Уилям измънка нещо, но устата му беше толкова подута, че то нищо не разбра.

— Сложи го на дивана, Джо, ще трябва да го вкараме във форма.

Гангстерът повлече Дъфи за ръката по пода и го тръшна върху мекия диван.

— Клив, донеси вода и кърпа! — нареди малкият.

Хлапакът излезе от стаята и отиде в банята. Дъфи лежеше със затворени очи и дишаше, разтърсван от хрипове.

Джо се приближи до количката с напитките и си наля една чаша. Изгълта я на екс без вода, след което се тупна по гърдите с юмрук.

Клив се върна с мокър пешкир. Дребосъкът протегна ръка, но момчето се запъти към Дъфи.

— Остави на мене.

— Брей, чу ли го, Джо?! — изненада се той. — Клив желае да действа.

Момчето застана на коляно отстрани до Уилям и започна да бърше отеклото му, натъртено лице с кърпата. Той го изгледа през подпухналите си очи. Тогава Клив сложи ръка върху бузата на Дъфи, разтвори пръсти като граблива птица и заби нокти в лицето му.