Джеймс Чейс - Вече е все едно…

Джуджето притича през помещението и дръпна хлапака настрани. В ъгълчетата на устата му се беше появила пяна.

— Това ще му е за урок! — пискливо каза момчето. — Повече няма да ме удря изневиделица.

— Можеше да си счупиш хубавите нокти — остро рече малкият. — Не е този начинът да напреднем.

Дъфи се надигна и спусна крака на пода. Джо го наблюдаваше, широко ухилен.

— Голяма напаст е, нали? — каза с възхищение.

Другите двама също се извърнаха и го загледаха. Уилям седеше с клюмнала на гърдите глава. Остана така в продължение на няколко минути, сетне се оттласна с две ръце от дивана и се изправи. Лицето му представляваше кървава маска. Олюлявайки се, той се втурна към Клив, който енергично се скри зад малчото.

Джо препречи пътя на Уилям.

— Още ли си търсиш белята? — попита го.

Дъфи замахна тромаво с ръка, но онзи го издумка в ребрата, като пристъпи напред и го разтърси изненадващо. Устата му се отвори и с едно „Ох!“ той се свлече на колене.

Точно тогава иззвъня телефонът. Тримата се сепнаха и погледнаха към него. Звъненето продължаваше.

— Това не е добре — обади се дребосъкът, добил разтревожен вид.

Стояха и чакаха, с внимание изцяло погълнато от телефона. Той продължи да кънти още няколко секунди, след което замлъкна.

Джо за втори път завлече Дъфи до дивана. Вдигна го и погледна към шефчето си.

— Свести го! — нареди то.

Великанът започна да тегли ушите на Уилям. Беше хванал във всяка ръка по едно и дърпаше така, сякаш доеше крава. Жертвата му простена и се опита да освободи главата си.

— Вече е на себе си — докладва Джо.

Джуджето застана съвсем близо до Дъфи.

— Хайде, изплюй камъчето! — кресна силно. — Къде е проклетият фотоапарат?

— Открадна го някакъв тип — изломоти Уилям почти в безсъзнание.

Малкият отстъпи назад.

— Исусе Христе! — възкликна. — Чухте ли само? Твърди, че някой го бил откраднал. Това пиленце навярно е смахнато, за да се запъва толкова дълго.

Телефонът започна отново да звъни.

— Може би е мистър Морган — изтърси Клив.

— Тихо! — каза дребосъкът и хвърли поглед към Дъфи. Той лежеше със затворени очи, но чуваше отлично. Мозъкът му не беше в състояние да мисли, ала запомняше добре. Портативният гангстер се поколеба, после отиде до телефона. Вдигна слушалката от вилката.

— Ало? — прозвуча строго гласът му. Известно време стоя и слуша, сетне рече: — Сбъркал си номера, мой човек! — И затвори. Поклати глава. — Някакъв юнак търсеше нашия герой — посочи той с палеца си Дъфи. — Май ще трябва да направиш още един опит, Джо.

Клив направи крачка напред.

— Защо да не го поопърлим малко? — предложи. — Това си е чисто губене на време.

Джуджето погледна към Джо.

— Смяташ ли, че си в състояние да изтръскаш всичко от него? — попита го.

Биячът се ухили.

— Да — отвърна той. — Само ми дай малко време. Този хубавец си мисли, че се занасям с него. Така ли е, умнико?

Дъфи се чувстваше замаян, но краката му постепенно се зареждаха със сила.

— Чакайте малко — пророни с мъка. — Не вярвате ли на това, което ви казвам? Някакъв непознат задигна апарата, преди да напусна проклетата сграда. Прибрах се направо. Не е у мене, не виждате ли?

Малкият тип хвана Джо за ръката.

— Възможно е да казва истината — рече.

Здравенякът поклати глава.

— Това приятелче не би открехнало истината дори на свещеник — отвърна му.

Дребосъкът хвърли поглед към часовника върху полицата на камината.

— Виж колко е часът — каза.

— Само приказки… приказки… приказки… приказки! — намеси се Клив.

Малкият го потупа по ръката.

— Какво да сторя, щом фотоапаратът не е у него?

Дъфи бавно се вдигна до седнало положение и внимателно прекара ръка по лицето си. До него, върху подлакътника на дивана имаше пепелник. Едно от онези изобретения, които се залавят с облечени в кожа метални притяжки за облегалката. Беше доста масивен предмет. Дъфи постави ръката си отгоре, после с едно цялостно движение го дръпна и го запрати в прозореца. Стъклото се разби, издрънчавайки силно. Част от него се посипа долу върху улицата.

— Умник е, нали? — подхвърли джуджето.

Клив се втурна към вратата.

— Да се омитаме, преди да са се качили ченгетата — рече.

— Разбира се, че ще си ходим — отвърна то. След това стрелна Дъфи с очи. — Ще се върнем, хитрецо!

Човечето последва Клив навън от стаята.

Джо халоса Уилям отстрани по главата. Ударът го изхвърли от дивана на пода.

— Скоро ще се срещнем пак — каза той, като бързо тръгна към вратата. След това се спря и се вгледа в проснатото тяло на Дъфи. Върна се и го ритна жестоко в ребрата.