Джеймс Чейс - Вече е все едно…

Дребосъкът въздъхна.

— Виждаш ли как го разстрои… — каза на Дъфи.

Уилям хвърли шапката си на канапето и прокара пръсти през косата си.

Едрият побойник се отдалечи от прозореца и потупа Клив по главата. Не обели нито дума, а просто доста силничко го „приласка“.

Малчото се размърда притеснено.

— О, нямах нищо конкретно предвид — рече. — Не трябва да опушкваме този приятел, така че не бих могъл да ви разреша да го направите, нали?

Клив свали ръцете си и каза подсмърчайки:

— Да, но внимавай как ми говориш.

— Да, да, разбирам — усмихна се ниският мъж през своите стиснати устни. — Съжалявам! Пък и какво повече да кажа, а? Извиних се, а това е повече от достатъчно.

Клив се втренчи в дребосъка с гореща настойчивост.

— Обиди ме не онова, което ми рече, а начинът, по който прозвуча… — отвърна му.

— Ясно, причината е в моята интонация, нали?

Момчето ревна отново. Този път не закри лицето си, но стисна очи и избърса носа си с опакото на ръката.

— Да — призна то. — Виновен е тонът ти.

— Голяма работа е, нали? — обади се Дъфи, който се беше облегнал на стената и наблюдаваше с изключителен интерес.

— Остави го на мира — отвърна мъжлето. — Момчето си го бива, но е чувствително.

Клив спря да плаче и стрелна Дъфи с ненавистен поглед. Останалите двама го проследиха, сякаш току-що си спомняха, че Уилям съществува.

— Добре ли си вече? — попита дребосъкът Клив.

Младежът отвърна, че бил добре.

— Хайде! — подкани малкото човече Дъфи. — Губим време.

— Разочарован съм — каза Уилям. — Надявах се, че всички ще си оскубем косите от огорчение и ще се наплачем до насита.

Джуджето се ухили отначало, но след това млъкна и го изгледа с досада:

— Давай апарата, че скоро трябва да се омитаме.

Дъфи запали цигара и издуха облак дим към тавана.

— Не е у мене — рече.

Тримата онемяха.

— Слушай — търпеливо подхвана малкият тартор. — Дошли сме за фотоапарата и ще го вземем, разбираш ли?

Уилям вдигна рамене.

— Не мога да ви услужа — отвърна лаконично. — Не е у мене.

— Ти май не схвана правилно — възрази онзи. — Казах, че играчката ни трябва и ще я имаме.

— Напротив, разбрах те още първия път. Уверявам те, че при мен я няма.

Зъбите на момчето се показаха изпод горната му устна.

— Казах ти, че нищо няма да постигнеш с това копеле…

Дъфи се отблъсна от стената. Тръгна на бавна обиколка из стаята. Очите му не се отделяха от тримата мъже, които също го наблюдаваха.

— Внимавай — предупреди той Клив. — Съвсем скоро някои от зъбите ти могат да се окажат изкуствени.

Клив хвърли поглед към шефчето си.

— Пусни му, Джо! — рече възбудено. — Нека да съдере от бой този кучи син!

Дъфи беше вече съвсем близо до него. Даваше си вид, че разсеяно гледа нанякъде.

— Не ме наричай така! — извика гневно и неговият десен юмрук описа траектория от нивото на кръста му до устата на хлапака. Притесняваше го здравенякът.

Реши, че ако неутрализира другите двама, би имал някакъв шанс срещу него, но не беше сигурен.

Клив се преобърна, повличайки креслото със себе си. Остана легнал на една страна, като съскаше през пръстите на ръката си, с която беше притиснал уста.

Останалите бяха прекалено сащисани, за да реагират. Дъфи удари дребосъка в основата на носа. Движението беше трудно, защото онзи беше седнал, но в него бе вложена много сила. Джуджето отхвръкна назад и се прекатури с трясък. Простря се, напълно зашеметено.

Уилям мина в стойка с леко протегнати напред ръце и прибрани към тялото лакти.

Едрият бияч се загледа в Клив, после се втренчи в малкия тип. Усмихна се, откривайки два реда равни, снежнобели, ситни зъби.

— Господи! — възкликна пресипнало. — Сега ще си го получиш!

Той се надигна, мощен като приливна вълна, и се понесе с пружинираща зигзаговидна стъпка. Дъфи моментално си даде сметка, че е далеч под класата на този мъжага. Отскочи и започна да отстъпва, докато петата му не срещна с тъп звук стената. Великанът приближаваше — решителен и самоуверен. Главата му беше наведена, а брадата добре прикрита зад рамото. Дъфи замахна. Ударът беше хубав и разсече въздуха със свистене. Онзи се отмести. Едва забележимо, но достатъчно, за да улучи юмрукът на Уилям празното пространство. След това биячът го светна под сърцето. Разнесе се звук като при кълцане на месо със сатър. На Уилям му се стори, че къщата се сгромолясва отгоре му. Почувства как коленете му омекват, но здравенякът му позволи да се вкопчи в него. Дъфи го обхвана с ръце, държейки го така, че да не може да го удари отново.