Джеймс Чейс - Вече е все едно…

Две неща му минаха през ума. Първо, че чистачката е забравила да угаси лампата, и второ, че Мак’Гайър го чака. Доста се стресна, щом се сети за него. Напълно беше забравил за бедния си приятел. Много лошо! Уилям поклати глава. Сигурно щеше да бъде адски обиден. Отново потърси пипнешком ключа си и отвори вратата. В първия момент светлината съвсем го заслепи.

В стаята, обърнати с лице към вратата, седяха двама мъже. Един друг стоеше прав до прозореца и гледаше към улицата, надзъртайки през транспаранта.

Дъфи атакува пръв.

— Обзалагам се, че сте дошли да ми откраднете уискито — каза той.

Мъжът, който гледаше през прозореца, бързо извърна глава. Беше едър. Имаше монголоидни очи и отпусната уста, физиономията му беше смачкана и брутална като на неуспял професионален боксьор.

Уилям го огледа, после отмести поглед към двамината, които седяха в креслата. По-близкият беше ниско човече със стиснати устни и студени, жестоки очи. Лицето му беше белезникаво като замръзнала овча лой и той бе застинал неподвижно, с ръце скръстени на корема.

Другият, който се намираше отдясно на малчото, беше младеж. По бузите му имаше мъх, а кожата му беше с онзи специфичен розов оттенък, за който повечето момичета мечтаят, но не притежават. Приличаше на опасен хулиган, защото беше събрал веждите си и ъгълчетата на устните му се бяха дръпнали надолу. Дъфи си помисли, че това бе само кинаджийско перчене.

— Най-сетне! — обади се мъжлето.

Уилям затвори вратата и се облегна на нея.

— Ако знаех, че ще наминете, щях да си дойда по-рано — отвърна му.

— Чухте ли? — попита дребосъкът. — Този умник твърди, че ако знаел за идването ни, щял да се върне по-рано.

Другите двама не казаха нищо.

— Но щом вече сте тук, какво значи всичко това? — рече Дъфи.

— Настоява да разбере какво значело всичко това — отново го дублира ниският.

Дъфи бавно стисна юмруци.

— Трябва ли да повтаряш всяка моя дума? — попита. — Онези две гълъбчета не разбират ли какво казвам?

Малкият се отпусна назад в креслото.

— Разбираш го, нали Клив? — обърна се той към младежа.

— Клив ли? — Уилям започваше да се ядосва. — Това име означава жълт нарцис, нали?

Хлапакът се надигна.

— Слушай, бастун такъв…

Дребосъкът се захили.

— Как възприемаш подобни неща? — каза.

— Защо сте тук? — настоя Дъфи. Погледна към бияча отсреща до прозореца.

— Хайде, хайде! — отвърна онзи, като изведнъж доби суров вид. — Дай го!

— Какво да дам, за Бога? — попита Уилям.

— Чу ли го, Клив? Иска да научи какво трябвало да предаде?

Момчето, което нарекоха Клив, мързеливо стана от креслото. Надвеси се над джуджето с побесняло от гняв лице.

— Така няма да стигнеш доникъде — рече то. — Насъскай срещу него Джо.

Здравенякът в ъгъла пристъпи напред. Личеше си, че се сдържа с усилие. Малкият махна с ръка към него.

— Рано е — каза му. — Не се налага да бъдем груби с този смотаняк.

„И тримата са смахнати!“ — мина през ума на Дъфи и той съжали, че беше изхвърлил плоското шише. Клив се отмести от дребосъка и се облещи срещу него.

Малкият тип отправи на Дъфи смразяващ поглед.

— Бъди разумен, хитрецо — каза. — Дошли сме за фотоапарата.

Дъфи килна шапката си назад към тила и изду бузи. „Това било значи…“ — помисли си. Отиде до количката с напитките и взе бутилка скоч.

— Ще пийнете ли, господа? — попита той.

В ръката на Клив се беше появил револвер. Уилям го погледна изненадан, след което се обърна към дребосъка:

— Кажи на тази фея да разкара пушкалото, че може да нарани някого.

— Пет пари не давам. Какво ме интересува?

— Нареди на хлапето да прибере тапешника си, или ще го направя аз вместо него, като му отпоря и ушите! — рязко се сопна Дъфи.

Клив издаде някакъв остър звук, наподобяващ конско цвилене. Изглеждаше като човек, който е на път да получи нервен пристъп. Стоеше с побеляло лице и помътнели от омраза очи. Уилям леко изтръпна при вида му.

— Махни го! — заповяда джуджето.

Младокът полека извърна глава и се взря в него.

— Ще го гръмна… — пискливо заплаши той, нанизвайки думите като в скоропоговорка.

— Казах да махнеш оръжието! — Миниатюрният джентълмен беше порядъчно шокиран, че му се налага да повтаря.

Клив се поколеба, примигна, после прибра револвера в джоба си. Позата му беше нерешителна, ръцете му се тресяха от възбуда. Тогава напълно неочаквано се разплака. Лицето му се набръчка като детска каучукова маска, стисната в шепа. Той се отпусна на стола, закри лице със своите тънки кокалести ръце и зарида.