Джеймс Чейс - Вече е все едно…

Анабел вдигна глава. Големите й очи гледаха уплашено.

— Нали не си мислиш, че съм го убила аз? — попита. Сричките направо се сливаха.

— Не разбираш ли в какво неприятно положение се намираш? — кротко каза Дъфи. — Добре, ще ти обясня. Кетли ти се е обадил, за да ти продаде нещо. Твърдиш, че било материал за някаква книга. О’кей, така да бъде. Изпращаш го до вратата и изведнъж хоп! — ето ти го размазан на покрива на асансьора.

— Това не доказва, че съм го убила аз — възрази тя, като дишаше тежко.

Дъфи вдигна рамене.

— Но внася яснота — отвърна й. — Дай да хвърля едно око на информацията, която ти е продал.

Анабел се отдели от масата и отиде в спалнята. Дъфи седна в едно от креслата. Чака в продължение на няколко минути, след което подвикна:

— Да не би убиецът да я е задигнал…

Тя излезе от спалнята с пребледняло лице. Застана на прага, притиснала шията си с ръка. Другата й ръка се беше впила в дръжката на вратата.

— Не мога… не мога да намеря пакетчето — промълви.

Дъфи сви устни.

— Обзалагам се, че няма да можеш — отвърна й. После се изправи. Приближи се до нея и като улови лактите й с ръце, я притегли към себе си. — Ти си една невероятно наивна малка глупачка — спокойно каза той. — Въобразяваш си, че ще успееш да довършиш представлението съвсем сама. Но грешиш. Постави най-плитко скроената пиеса, която някога съм гледал. Тази история с писането на книгата за престъпния свят е стара като Библията. Няма ли да се вразумиш, Червенокоске?!

Тя се отскубна от него.

— Какво смяташ да предприемеш? — попита с безизразен и леко приглушен глас.

Дъфи се почеса по главата.

— Ама че дяволска нощ… — каза. След това остана съвсем безмълвен за миг, заровил пръсти в косата си. — Чудя се… — наруши мълчанието той, поглеждайки към Анабел. — Струва ми се, че онзи тип Морган цели да се стоварят върху тебе последствията от смъртта на Кетли — изрече като в скоропоговорка. — Пасва си, за Бога! — Възбудата беше на път да го завладее изцяло. — Слушай, бебчо, как ти звучи една такава хипотеза? Морган ме наема да фотографирам тебе и Кетли. Някой от шайката му го поваля с удар току пред вратата ти и го пуска в шахтата. На мене ми щипват апарата заедно с лентата. Всичко, което Морган трябва да направи, е да те заплаши, че ще предаде снимките на ченгетата, за да те накара да бръкнеш в банковата си сметка и да снесеш една прилична сума.

Анабел едва дишаше.

— Ще ми помогнеш ли?

— А на мене кой ще помогне, а? — рече той.

— Нима не искаш повече да си добър?

— Добър, по дяволите! Аз направих снимките, нали? Значи пак аз трябва да сторя нещо, за да пресека тази афера.

Тя се отпусна в креслото и закри очите си с ръка. Дъфи й хвърли един поглед и взе втора чаша от количката с напитките. Наля вътре три пръста скоч, после напълни и своята. Приближи се до нея.

— В състояние ли си да изпиеш това? — попита я.

Анабел пое чашата от него.

— Не изпитвам нужда — отвърна.

— По-добре ще е да си малко на градус — каза Уилям. — Чака те мръсна работа.

Тя го стрелна с очи и той посочи с глава към вратата.

— Предполагам, че ще трябва да се отървем от Кетли.

— Не може ли да го направиш ти? — каза му.

Дъфи тъжно се усмихна.

— Ти също си замесена, сестро — рече той. — Ще ти помогна, но нямам никакво намерение да опера пешкира сам.

Тя изпи уискито на екс и Дъфи й поднесе цигара.

— След няколко часа това пиленце ще се вкорави като дъска. Предполагам, че в такъв вид няма да е много приятен за манипулации. Сега бихме могли да го опаковаме в някоя чанта без излишно суетене.

Анабел потрепери.

— Чудя се къде да го заровим, дявол да го вземе! — Дъфи започна да снове по пода. — Трябва да си остане под земята и да не бъде намерен никога. В момента, в който някой го извади, проклетите фотографии ще бъдат пуснати в „оборот“. Това е единственият начин да провалим играта им.

Погледна към нея.

— Върви да се облечеш — рече й.

Тя се надигна от креслото и се запъти към спалнята.

— Дай ми някой куфар, ако имаш — каза Уилям.

Анабел се спря.

— Тука има един.

Той я последва. Тя посочи огромния стенен шкаф и Дъфи отвори вратата. В ъгъла видя неголям, продълговат черен куфар. Беше покрит с етикети. Сякаш нямаше хотел по света, за чиято рекламна лепенка да не беше се намерило място по неговите черни лъскави стени. Огледа го и рече:

— Доста си обикаляла.

Тя не отговори. Дъфи издърпа куфара и го замъкна във всекидневната.

— Намира ли ти се някакво парче мушама, което да постеля отвътре? — извика той.