Човекът си тръгна. Вървеше към вратата с рамото напред като рак, внимателно наблюдавайки червенокосата жена. Тя го съпроводи извън полезрението на Дъфи и след кратко забавяне се върна отново. Уилям я следеше с очи. Отпусна се в едно от креслата. Зеленият пеньоар се разтвори и той успя да зърне дългите й бели крака. Надигна се полека, за да може да вижда по-добре. Тази мадама беше истинско захарче. Запита се дали беше облечена с нещо под халата. Мисълта го извади от равновесие и той едва не си прекърши врата, докато се опитваше да обгърне с поглед колкото се може повече от тялото й. Изпита отчаяние, че щеше да я остави съвсем сама, но Морган и парите го очакваха. Помисли си, че с такава жена доникъде не би стигнал без пари, а за да се сдобие с тях, трябваше да я зареже. Стана безшумно на крака и направи крачка назад. Нещо твърдо го мушна в гърба.
— Поеми си малко въздух, шаран такъв! — каза някакъв глас в ухото му.
При нормално стечение на обстоятелствата нервите на Дъфи бяха много здрави, но сега сърцето му едва не се пръсна. Почувства как дългите му крайници се разтрепериха от уплаха и бързо вдигна ръце.
— Спокойно! — продължи гласът. — Не прави никакви опити!
Дъфи съвсем бавно извърна глава и погледна през рамо. Зад него стоеше някакъв широкоплещест мъжага с ниско нахлупена черна мека шапка. Въпреки обичайния си непукизъм Дъфи усети късите косми по задната част на врата му да настръхват. В суровото бледо лице зад гърба му имаше нещо крайно отблъскващо. Изпита същото чувство, което човек има, когато преобърне някой отдавна изгнил пън във високата трева и ненадейно се натъкне на гадориите, скрити под него. Суетнята на бръмбарите и мравките, кафеникавите, безжизнени стръкове трева, бялата гъбеста плесен и особено дългият белезникав плужек, който с пълзене бяга от слънчевата светлина. Чу как долу се затвори врата и предположи, че жената е излязла от стаята. Продължавайки да държи ръцете си вдигнати, Дъфи рече:
— За Бога, откъде те намериха такъв?
Очите на мъжа бяха почти затворени, но светлината в помещението беше достатъчна за Уилям, за да забележи, че са подли и жестоки. Онзи грубо го ръгна с револвера.
— Стой мирно! — повтори. Гласът му беше хрипкав като на човек, който прекалява с пушенето. Протегна ръка и дръпна фотоапарата, висящ на шията на Дъфи. Каишката се скъса, повличайки главата му рязко напред.
— Ей! — каза с тревога Уилям. — Да не си решил да ми щипнеш оборудването?
— Млъквай! — изръмжа другият насреща му.
Дива ярост започна да изгаря Дъфи.
— Значи нагласена работа, а? — изсумтя той. — Мистър Кучисин Морган си иска картинките безплатно, така ли?
— Ако не спреш да плещиш, ще ти надупча червата — изхъхри оня. — Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш тук?
Дъфи понечи да сниши ръце, но револверът отново се заби в него.
— Слушай — каза той. — Аз просто си върша работата. Та като сме на въпроса, какво би рекъл ти за себе си?
През цялото време, докато говореше, той се чудеше дали този главорез няма да го застреля. Започна да си мисли, че е изпаднал в доста неприятно положение.
— Предлагам да се поразходим малко — отвърна другият. В тона му имаше заплаха, но той направи крачка назад, отделяйки оръжието от тялото на Дъфи. Уилям изобщо не се поколеба. Пое дълбоко дъх и рязко ритна назад с пета. Надяваше се да улучи крака на мъжа, като евентуално му счупи пищяла. Но изстреляният му назад крайник срещна празно пространство и преди да успее да се подпре, той се прекатури през ниския парапет на балкона и се сгромоляса на пода на стаята.
Приземи се на ръце, омекотявайки падането с леко плъзване по килима. Остана за миг зашеметен, после седна.
Вратата се отвори и Дъфи вдигна поглед предпазливо, като се чудеше дали мозъкът му не се е откъснал от залавните си места. Червенокосата стоеше на прага. Тя кръстоса ръце пред гърдите си и изпищя. Задъхан, кратък вик, от който му се дощя да я вземе в прегръдките си и да я утеши. Вероятно не по същия начин, по който една майка би приласкала обиденото си дете, но нещо подобно. Щом забеляза двадесет и пет калибровия пистолет в ръката й, той промени намерението си.
Жените с патлаци го изнервяха. Никога не би повярвал, че умеят да си служат безопасно с тях. И преди мадама беше насочвала оръжие към него. Уилям си спомни за онази изключително сърдита блондинка, която беше побесняла до такава степен заради него, че бе натиснала спусъка малко по-рязко. От мисълта за това го изби лека пот и той притихна на пода, за да не даде на жената какъвто и да било повод за паника.
Читать дальше