Джеймс Чейс - Вече е все едно…

Сам си наля още едно „Бакарди круста“.

— Тази история може да те постави в затруднено положение — дълбокомислено рече той. — В онзи боклук се вслушват повечето художествени редактори в града.

— Да, знам. „Неблагонадежден, провалил сензация!“

Дъфи допи чашата си и започна да приготвя още коктейли.

— Добре де, дявол да го вземе — продължи той. — Това в края на краищата си е моя работа. Хайде, заповядай да хапнеш с мен!

Сам се изправи на крака. Изглеждаше разтревожен.

— Невъзможно е, кръшкач такъв! — отвърна. — Трябва да се върна и да пролея още малко пот. Ще наминеш утре сутрин, нали? Алис ще бъде огорчена от станалото.

Дъфи кимна с глава.

— Ще прескоча. Кажи на Алис да спи спокойно. Все ще намеря нещо.

— Разбира се. — Сам тупна Дъфи по гърба, почти избивайки шейкъра от ръцете му. — Продължавай да го друсаш, братко, продължавай…

След като Мак’Гайър си отиде, Дъфи допи последното „Бакарди“ и усещайки се приятно замаян, се облегна назад и започна да размишлява с оптимизъм за бъдещето си. Стрелна с очи далечния край на помещението, откъдето цяла вечер го наблюдаваше един дебел мъж. Човек не може да прекара повече от два часа с нечий поглед, който се разхожда по цялото му лице, без да го почувства, а Уилям беше добил смътното усещане, че е обект на някакво напрегнато обследване още в мига, когато тлъстакът се беше появил.

Воден от вече нарасналото си любопитство, той започна постепенно да си задава въпроса кой ли беше онзи. В миналото човекът явно е бил необикновено привлекателен, но сега се беше занемарил, отдавайки се на едромащабно пълнеене. Имаше широки, масивни рамене, които навярно с лекота биха понесли и най-тежкия удар, но беше натрупал тлъстини около кръста си. Това стигаше на Дъфи, за да си състави мнение. Лицето му беше голямо и мазно, а устата с увиснали надолу ъгълчета му придаваше неприветливо, подигравчийско изражение. Малките му очи не можеха да си намерят място и се местеха насам-натам като черни зърна от броеница.

Дъфи прецени, че мъжът е прехвърлил четиридесет и пет. Парата го биеше. Дрехите му бяха не само хубави и добре скроени, но той ги изпълваше и със „съдържание“. От него се носеше онзи полъх на самоувереност, който съпътства големите пари. Една фасада, която предупреждава, че банковата сметка е тлъста.

Дъфи се изправи и се впусна със залитане в дълго пътешествие към ресторанта, като умишлено направи малка отбивка, така че да мине покрай масата на дебелака. Когато я наближи, пълният мъж се надигна и застина в очакване. Уилям се спря и го изгледа изпитателно. От близко разстояние онзи беше още по-неприятен.

— Аз съм Даниъл Морган — каза той така, като че ли беше произнесъл Рокфелер вместо Морган. — А вие сте мистър Дъфи, нали?

Уилям учудено примигна насреща му.

— Да — отвърна той.

— Искам да разговарям с вас, мистър Дъфи. Бихте ли вечеряли с мене?

Веждите на Дъфи се повдигнаха. Рече си, че няма да му се наложи да се бръкне, и заяви, че няма нищо против. Морган се запъти към ресторанта и Уилям си помисли, че предположението му относно неговия добре натъпкан портфейл е било правилно. Междувременно му стана ясно, че келнерите направо раболепничеха пред мастития джентълмен. Предоставиха му една доста уединена маса в ъгъла и той седна. Дъфи се настани на стола срещу него. Трима сервитьори застинаха до тях в полупоклон, а отговарящият за вината остана да кръжи извън шпалира. Метр д’отелът се приближи плавно, сякаш се движеше на колелца, и всички други „жабари“ 3 3 „Жабари“ — презрително прозвище за емигранти от Южна Италия в САЩ. — Б.пр. се наредиха до стената. Кралско посрещане, но дори и то не задоволи Морган. Той искаше главния готвач. Е, оня, естествено, се появи.

От подобно превъзнасяне човек или губи ума и дума, или въобще не се смущава. Дъфи не престана да чувства твърдата почва под краката си.

Главният готвач и Морган започнаха да си шушукат за менюто. Той въобще не попита Дъфи какво предпочита — нещо, което зарадва Уилям. Просто продължаваше да говори със своя дебел, дрезгав глас, а главният готвач пискливо му отвръщаше на развален английски, докато не съставиха меню, което, изглежда, го задоволи. След това атмосферата около тях се поразведри. Тогава Морган си спомни, че насреща му седи Дъфи.

— Извинете ме, че не ви попитах какви са желанията ви, но при дадените обстоятелства ми се струва, че изборът на прилична храна зависи повече от онзи, който я приготвя, отколкото от човека, който я поръчва. Консултираш се с главния готвач и честолюбието му пламва! Мисля, че ще останете доволен.