Джеймс Чейс - Вече е все едно…

Усещаше тялото си необичайно горещо и омекнало и се запита как ли, по дяволите, ще се замъкне до апартамента. Раната май беше спряла да кърви и той с лека гримаса погледна покрития със засъхнала кръв костюм. Сетне се пресегна и дръпна пардесюто си от задната седалка. От усилието целият плувна в пот и се наложи да замижи, когато сградата като пияна се люшна пред очите му. Остана така няколко секунди, после отново се закашля. Дълбока, разкъсваща кашлица, от която болеше.

Отне му доста време, докато отвори тежката врата. С изненада установи колко е немощен. Стъпи на земята и мигновено падна на колене. Набра се нагоре по вратата, псувайки тихо. От устата му рукна поток от цинизми, стояли дълбоко погребани в подсъзнанието му. Дъфи запази равновесие и облече палтото, скривайки подгизналия от кръв костюм. След това с несигурни къси крачки заобиколи откъм лицевата страна. На три пъти спира, докато стигна до асансьора, но успя. Затвори вратата, натисна бутона и се сгърчи на пода.

Кабината с дрънчене и скърцане се понесе нагоре. Уилям седеше неподвижен на пода и дишаше с накъсани, плитки хрипове. Опитите да си поеме нормално въздух бяха придружени от ужасна болка. Мина цяла вечност, преди асансьорът да спре. Успя да стане на крака, вкопчил пръсти в решетъчната врата. Увисна на нея като човек, който се възправя срещу бурята, без да е сигурен в силите си. Накрая запази равновесие върху възглавничките на палците на краката си и се пусна. Дръпна решетката и със залитане прекрачи в коридора.

Апартаментът на Мак’Гайър беше отсреща. Уилям се затътри до там и почука на вратата. Алис се показа почти моментално. Лицето й просветна, щом видя кой е, но още в същата секунда изражението й стана тревожно.

— Какво е станало, Бил?

Преди да успее да отговори, кашлицата пак го нападна и той се преви, подпирайки се с рамо на вратата.

— О, Боже! — възкликна тя едва чуто, прегърна го с ръка и го вкара вътре. Затръшна вратата с крак и като прикрепяше тялото му, го преведе през хола и влезе с него в спалнята.

— Цветята са красиви — пресипнал отбеляза Дъфи.

Алис го положи на леглото и пъхна възглавница под главата му.

— Какво се е случило? — запита.

— Дай да сръбна нещо, скъпа — промълви той с внезапно пресъхнало гърло.

Тя с несигурни крачки изтича в съседната стая и се върна с бутилка и чаша. Наля му едно голямо уиски и повдигна главата му, докато пиеше. Алкохолът мобилизира волята му и Уилям успя да се усмихне.

— Махни ми дрехите, бебчо — рече й. — Надупчи ме цяла шепа сачми…

Събличането вървеше бавно. Трябваше да му дава непрекъснати почивки, докато най-накрая се добере до ризата. Алис едва не припадна при вида на съсирената кръв.

— Не се бой! — окуражи я Дъфи. Чувстваше се много по-силен. — Не мисля, че е опасно. Само дето доста боли.

Тя на бегом донесе от банята марли, вода и кърпа. Наложи се да разреже ризата. Върху дясната половина на гърдите му имаше шест дупки от сачми. Кървенето беше спряло. Алис го зяпаше с разширени и уплашени очи.

— Слушай, малката, ще трябва да ги извадиш… рече Уилям.

— Не мога — отвърна тя. — Не знам как.

— Имаш ли пинсети? Нали си разкрасяваш веждите? — Тънка усмивка разтегна устните му. — Опитай с тях.

Алис го погледна и поклати глава.

— Важно е, бебчо… — настоя Дъфи.

При тези думи тя дълбоко въздъхна и отиде до тоалетната масичка. Той посегна към шишето и отпи продължително. На връщане пинсетите бяха в ръката й.

— Обгори ги с клечка кибрит — каза Уилям.

Докато Алис се занимаваше с това, той глътна още малко уиски. В момента, в който операцията започна, беше вече порядъчно замаян. Болката се впи в него като стоманена жица и по челото му рукна пот. Но Дъфи лежеше без да помръдва, затворил очи, без никакви външни признаци, че страда.

— Събрах ги всичките — най-сетне рече тя. Гласът й звучеше толкова далечно, че той полека изви глава и я потърси с поглед.

Алис беше пребледняла, големите й очи бяха потънали в орбитите си. Подпряна на ръба на една ниска масичка, тя видимо се олюляваше пред погледа му.

— Съвземи се! — каза Дъфи. Опитваше се да говори рязко, но просто не беше в състояние. — Бързо пийни нещо, че май ще припаднеш!…

Алис се отпусна на пода.

— Ще… ще се оправя… — отвърна му, свела глава. — Не се безпокой. Само… една минутка.

С трепереща ръка той ливна малко уиски в чашата и я побутна към нея.

— Хайде! Изпий това! — настоя. От усилието му се зави свят.

Чуваше се как чашата потраква в зъбите й, докато преглъща. След това Алис се изправи със залитане и я постави върху масата.