Джеймс Чейс - Вече е все едно…

— Ченгетата! — извика му Шулц.

Уилям отново се затича, придържайки се плътно до стената, без да се отделя от тъмните сенки. От един вход Шулц го дръпна на закрито.

— Трябва бързо да изчезвам оттук — каза той. Копоите ме познават!

— Гилрой е мъртъв — отвърна Дъфи. Говореше така, сякаш бе участвал в маратон. — Полицаите не могат да те пипнат с пръст. Аз съм под протекция.

Шулц изръмжа в мрака.

— Патлакът ми е горещ — възрази той.

Уилям протегна ръка.

— Да се разменим — предложи му. — Моя едва ли биха го проверявали.

Шулц подаде оръжието си и взе това на Дъфи. Чу се вой на сирена и една мощна закрита кола се появи иззад ъгъла. Уилям застана насред улицата и махна с ръка. Автомобилът изсвири със спирачките и спря.

Отвътре се втренчиха в него четири охранени физиономии, изпълнени с подозрение. Усети скритата заплаха на револверите, които, макар и невидими в тъмнината, бяха прицелени в тялото му. Дъфи беше напълно неподвижен.

Тогава един от мъжете каза:

— Всичко е наред, познавам този човек.

Уилям пристъпи към колата.

— Шайката на Морган току-що уби Гилрой — с мъка рече той, поставяйки крака си на стъпалото. — Бях там. Дойдохте тъкмо навреме…

Трима от полицаите колебливо слязоха от автомобила и смутено останаха под дъжда, после се обърнаха и поеха към „Бронкс“. Дъфи махна с ръка, давайки знак на Шулц, и тръгна след тях. Движейки се с престорена предпазливост, онзи прекоси улицата и се присъедини към него.

Вътре в заведението трите ченгета се скупчиха да зяпат Гилрой, след което се размърдаха и побутнаха Шеп с крак.

— Нищо му няма — констатира единият. — Само е зашеметен.

Сержантът забеляза Шулц и лицето му помръкна. Дъфи ясно видя как неприязнен, враждебен израз напълно заличи всякакво безразличие.

— Ти къде беше? — запита полицаят.

— Той няма нищо общо — обади се Уилям. — Паркираше колата ми…

Сержантът изгледа Дъфи, намръщи се и рече:

— Засега си чист, но внимавай! — В интонацията му се долавяше зловеща заплаха. Това разтревожи Уилям.

Шеп се раздвижи. Протегна великанските си крайници и изпъшка. Болезнено повдигна глава. На Дъфи му мина през ума, че както лежи, прилича на заседнала в пясъка костенурка.

— Всичко е наред — каза му.

Шеп впери в него размътен поглед, надигна се и започна да разтрива тила си. Ругатните му се посипаха — тихи и вулгарни. Щом съзря Гилрой, веднага млъкна. Изви глава и се взря в Дъфи. След това стана прав. Сержантът беше дал нареждане да повикат линейка. Той сновеше из помещението, подозрително душейки във всяко кътче.

— Избягаха под прикритието на дъжда — обърна се Уилям към Шеп.

Шишкото закри лице с длани и притисна слепоочията си, сякаш се опитваше с груба сила да възвърне своето нормално зрение.

— Ще ги оправя тези плъхове, ще видиш! — закани се той със своя тенекиен глас. Говореше тихо и пресипнало. — Ще им видя сметката, да знаеш!

Шулц притеснено наблюдаваше ченгетата.

— Хич не се държат дружелюбно приятелчетата измърмори под носа си той.

Дъфи прекоси салона и приготви чаши.

— Момчета, искате ли нещо за пиене, докато чакате? — попита ги.

Двама от полицаите вдигнаха погледи. Глуповатите им лица се разведриха.

— Зарежи това! — рече сержантът. — Сам знаеш защо.

Дъфи остана учуден с чаша в ръка, но не каза нищо. Тогава пристигна линейката. Чу се сирената й, после двойка облечени в бяло служители грабнаха Гилрой и го отнесоха. Сержантът се приближи до Шулц.

— Имаш ли пушкало? — го попита.

Шулц измъкна „Колта“ на Уилям от кобура и го подаде. Полицаят го разгледа внимателно, очите му се присвиха, а устните изтъняха.

— Ще го проверим — заяви той. — Може да фигурира в картотеката.

Дъфи направи крачка напред и издърпа пистолета от ръката на сержанта.

— Предай на Инглиш, че е у мене — рече с твърд глас. — Това оръжие ми трябва за известно време.

На шията на ченгето се издуха дебели червени вени. Воднистите му сини очи се изцъклиха. Вместо да каже нещо, сержантът си тръгна, като даде знак с глава на другите двама.

След като се махнаха, Шулц се обади разтревожен:

— Тези юнаци като че ли ни мразят…

Уилям намръщен съзерцаваше пода.

— Това не ми харесва — рече той. — Сигурно Инглиш е започнал да губи самообладание.

Отиде в стаята си и набра телефонния му номер. Щом Инглиш вдигна слушалката, Дъфи рече:

— Тук имахме малка престрелка… — Гласът му беше нервен и напрегнат. — Хората на Морган пречукаха Гилрой и се опитаха да премахнат и мен. Успяха да избягат.