Джеймс Чейс - Вече е все едно…

Отключи вратата, взе парите от масата и се запъти към бара. Гилрой разговаряше с Шулц и Шеп. Тримата пиеха бира. Те вдигнаха поглед. Върху физиономиите им личеше едва забележимо очакване. Дъфи се облегна на бара.

— Ето вашите дялове — каза им любезно той, връчвайки на всеки от мъжете парите, навити на стегнато руло. — Пет хилядарки! Не ги бройте сега…

Шеп взе чашата си и изля бирата отстрани на пода.

— Дай ми шампанско! — поръча на бармана. — Смятам да се повеселя.

Шулц щипна с пръсти своя пай и го пъхна в джоба на панталона си. Отправи празен поглед към Уилям, кимна и си тръгна. Гилрой изви глава, наблюдавайки го как прекосява помещението.

— Този приятел е изключително внимателен с парите — обади се той. — Не бих казал, че е стиснат. Просто е пестелив.

Дъфи хвърли поглед към часовника.

— Ще отида да подремна — рече им. — Потегляме около единадесет часа.

— Ще паднат ли някакви мангизи от това? — полюбопитства Гилрой.

Уилям кимна.

— Разбира се — увери го. — Ще ми се, момчета, да печелите пари докато сте живи.

Шеп измъкна късия си тлъст нос от чашата.

— Ама че шибан начин на изразяване! — подметна той.

Дъфи се ухили.

— Не очакваш пари във вид на подарък, нали? — каза.

— Естествено, но няма и да се изтрепем от работа.

След като се върна в стаята си, Уилям позвъни на Сам.

— Да имаш чувството, че си ми направил услуга? — попита го.

— Ох, забрави за това, моля те! — отвърна Мак’Гайър Алис е малко глупавичка. Не осъзнава какво е да копнееш за нещо.

Усмивка разтегли устните на Дъфи.

— Остави на мира Алис. Тя е права. Разбираш ли? Дяволски права! Ако живеех с усещането, че съм въшливец, щях да си гледам работата, вместо да се правя на голям бос. Е да, ама нямам такова усещане. Нещо повече — изритват ме заради това. Онова, което искам да направиш, е да си държиш ушите отворени в централата. Не изпускай от око Инглиш. Този тип е прекалено ловък мошеник, за да съм в състояние да спя спокойно. Ще го направиш ли Сам?

Мак’Гайър изглеждаше смутен.

— Дадено — съгласи се той. — Бих свършил всякакви подобни дреболии.

— Дръж ме в течение — поръча Дъфи. — Ако се зададе нещо, ще ми се обадиш, нали?

— Разбира се — рече Сам. Сетне добави: — Наясно ли си какво правиш? — Гласът му звучеше разтревожено.

— Заловил съм се с нещо, което привидно не ми е по силите, но всъщност не е така. Сбогом, старче! — каза Дъфи и остави слушалката върху вилката.

Отвън се носеше плющенето на дъжда. Той отиде при леглото и се протегна, като провеси единия си крак. Почеса леко с нокът бузата си. „Чудно дали…“ започна да разсъждава наум, когато чу как някой мина покрай вратата му.

— Тя не носи бельо. Това спестява време… — говореше Гилрой. Шеп отвърна нещо с пискливия си глас, но Дъфи не го разбра.

Не след дълго мелодията на дъжда го приспа.

Някакъв невидим часовник удари единадесет и половина, когато „Буикът“ плавно спря до тротоара. Дъждът ожесточено барабанеше по покрива.

— По дяволите! Каква нощ! — изруга Шеп.

— Не се ядосвай, няма жива душа — рече Дъфи, като свали стъклото и провря глава навън. Почувства ласката на дъжда — студена и бръснеща. Огледа в двете посоки пустата улица, после вдигна прозореца, отвори вратата и излезе навън. Гилрой го последва.

— Дебел, ти оставаш! — разпореди се той.

Шеп кимна с малката си глава.

— Това не ме устройва — отвърна. Извади един „Люгер“ от джоба на шлифера си и го положи напреко на коленете си.

Последен слезе Шулц. Тримата бързешком прекосиха улицата по посока на административната сграда.

— Да заобиколим отзад — рече Дъфи.

Те продължиха, свърнаха по една тясна алея и се спряха. Точно над главите им се намираше противопожарната стълба. Гилрой опря гръб на стената, кръстоса ръцете си отпред и кимна на Шулц. Той постави крак в сплетените ръце и негърът го повдигна. Пръстите му едва докоснаха стълбата.

— По-високо! — каза Шулц.

Гилрой изпъшка тихо, премести краката си и го изтласка още няколко инча. Ръцете на Шулц сграбчиха желязната стъпенка и той увисна с цялата си тежест на нея. Евакуационната стълба изскърца и започна бавно да се спуска.

Пръв се качи Дъфи, после Гилрой и накрая Шулц. На най-близката площадка Уилям се дръпна настрана, докато Шулц отвори прозореца. Той го направи като на шега. Всички се прехвърлиха в тъмния коридор.

— На първия етаж е — рече Дъфи.

Тръгнаха безшумно напред. Водеше Уилям, а другите двама бяха отстрани, на няколко стъпки по-назад. Той беше насочил към пода мощен прожектор. Държеше го ниско, но отражението на лъча осветяваше матираните стъкла на вратите. „Морган Навигейшън Тръст Къмпани“ прочете Дъфи в края на коридора.