Джеймс Чейс - Вече е все едно…

— Не се мотай — измърмори Дъфи.

Шеп бръкна в джоба си, измъкна някакъв малък инструмент, вкара го в бравата и завъртя. Чу се как езичето се плъзна с глухо щракване.

— Дай ми две минути преднина и след това ела вътре — прошепна Дъфи в ухото на Шеп.

Той кимна и се дръпна настрани. Уилям полека натисна дръжката, открехна вратата и пристъпи напред. Озова се в неголямо антре, приблизително дванадесет на шестнадесет фута. Насреща му имаше две врати. Тръгна безшумно към тях и се ослуша. Стори му се, че долови говор зад дясната врата. Като вдигна пистолета на височината на кръста си, той я блъсна и нахълта изведнъж. След това попита с ледена интонация:

— Прелъсти ли го вече?

Анабел се извърна. Беше застанала до един диван, върху който лежеше Клив. Лицето му беше изкусно подлепено с лейкопласт. Някой си беше свършил отлично работата. Всичко, което Дъфи бе в състояние да зърне от физиономията на Клив, бяха две изпълнени с омраза очи.

— Не прави никакви опити! Не мърдай! — троснато рече Дъфи.

— Разкарай се оттук! — отвърна хлапакът със странен глас, сякаш имаше трета сливица в гърлото.

Анабел прокара пръсти през косата си.

— Мисля, че си симпатяга — усмихна се тя на Дъфи.

— Седни! — нареди й той.

Влезе Шеп. Спря поглед първо на Клив, сетне на Анабел. Изду бузи и свали шапката си. Тя се беше отпуснала на пода пред дивана.

— Кой е твоят благороден приятел? — прозвуча нейният задъхан глас.

Шишкото грейна и оправи вратовръзката си. Стрелна Дъфи с очи.

— Колко е сладка! — възкликна.

Уилям наблюдаваше Клив. Въпреки че беше облечен, върху него имаше одеяло, което скриваше ръцете му.

— Сложи си ръчичките някъде, където да мога да ги виждам! — рече му.

— Предполагах, че сме приятели?… — намеси се Анабел.

Дъфи леко изви глава.

— Ще дойдеш с мен — каза й той. — Приготвили сме ти дом, където ще се пренесеш.

— Веднага ли? — попита тя.

— Да, веднага! — отвърна Уилям.

Анабел се изправи.

— Дом ли? — рече изненадана. — Какво разбираш под „дом“?

— Ще узнаеш — успокои я Дъфи. — Кажи сбогом на гаджето си, защото повече няма да го видиш.

Тя погледна към Клив, сетне леко присви рамене.

— Нямам нищо против — съгласи се. — Той е доста разстроен. Само си губя времето с него.

Шеп се изсмя.

— На жена като тебе не й прилича да ходи с педи — сериозно заяви след това.

— Пръждосвайте се по дяволите! Всички! — настоя Клив с немощен глас.

— Може ли да си взема нещата? — помоли Анабел.

Дъфи поклати глава.

— По-добре ела както си — рече. — Искам да поговоря с тебе… хайде!

Тя се усмихна.

— Харесваш ми, когато се държиш така — отвърна му. — Да поговорим. Имам да ти разправям много неща — махна с ръка към Клив Анабел. — За него и Морган… Ще ги изгълташ на един дъх!

Гримаса оголи зъбите на момчето, след което то стреля в нея. Дъфи едва забеляза плавното движение под одеялото, когато револверът изтрещя. Завивката започна да тлее.

Уилям стреля в Клив, но от отката на голямокалибрения „Колт“ куршумът се сплеска в стената на два фута над главата му. С невероятно бързо движение Шеп се хвърли върху хлапака.

Дъфи предпазливо се доближи до Анабел, взря се в нея, после пъхна пистолета в задния си джоб и коленичи отстрани. Тя лежеше по гръб, силно притиснала ръката си отдясно. Отвори очи, срещна погледа му и заплака.

— Спокойно, ще се оправиш… — каза той, като я повдигна.

— Донеси я тук — рече Шеп. Беше изхвърлил Клив на земята. Онзи не помръдваше. Дебелакът го беше фраснал здравата в брадата.

Дъфи положи Анабел на дивана.

— Дай вода и нещо за превръзка — разтревожен заръча той. — Кърви ужасно силно!

Шеп излезе от стаята. Чуваше се как отваря чекмеджетата и тършува в съседната стая. Уилям извади джобното си ножче и разпори дрехите около раната.

— Побързай, да те вземат дяволите! — извика на Шеп, щом видя къде беше простреляна.

Той се върна с тромав бяг. Носеше няколко кърпи и кана вода. Дъфи ги пое от него.

— Телефонирай на Инглиш и го уведоми — каза му. — Раздвижи се, важно е!

Докато се грижеше за раната й, Анабел отново отвори очи. Погледна го. Забеляза лъщящата по лицето му пот и запита:

— Ще умра ли?

Уилям не беше в състояние да направи нищо, за да спре кръвта. Отговори й напълно безпомощен:

— Мисля, че това е най-добрият изход за тебе…

— Аз също — рече тя и заплака пак.

Той направи опит да тампонира раната, но съзнаваше, че е безполезно.

— Дай ми да пийна нещо — помоли Анабел.