Джеймс Чейс - Вече е все едно…

— Струва ми се, че е жалко да подаряваме списъка на ченгетата — обади се Гилрой.

Дъфи сви рамене.

— Да не възнамеряваш да завъртиш такава огромна далавера? — попита го.

Негърът поклати глава.

— Аз не търгувам с наркотици — отвърна той. — Просто ми е неприятно, че ще оставя онези боклуци да си поемат дъх.

— Това ще види сметката на Морган, така че какво значение има, по дяволите?! — засмя се Уилям.

Инглиш се изненада, че го среща. Той взе бележника от него, погледна го и рече:

— Значи тази е първата крачка, а?

Дъфи кимна!

— Предайте го в отдела за наркотиците. Не представлява улика, но може да обърне в паническо бягство някои от клиентите. Във всеки случай ще попречи на Морган да играе старата игра.

Инглиш кимна.

— Намерихте ли вече Анабел?

— Скоро и това ще стане. — Дъфи се отправи към вратата. — Ще ви се обадя.

Озовал се отново на улицата, той прекоси разстоянието до „Буика“.

— Не е ли време да похапнем? — подметна Гилрой.

Дъфи се качи вътре.

— Давай — съгласи се той. — До шест часа е още далече.

Шулц описа полукръг с колата, върна назад, после нави волана докрай, обърна я окончателно и бързо се понесе на изток.

Шеп се появи малко след пет часа. Дъфи чистеше своя „Колт“. Гилрой и Шулц седяха в креслата и го наблюдаваха.

Уилям го изгледа остро и попита:

— Намери ли я?

Шеп влезе, поклащайки се, седна и попи лице с носната си кърпа.

— Да — отвърна той. — Отгатни къде?!

Дъфи остави пистолета върху масата. Устата му се превърна в тънка черта.

— Къде? — предаде се.

Шеп се ухили самодоволно.

— Много е забавно — каза. — Тя си е паднала по хомосексуалистчето на Морган.

Веждите на Дъфи се повдигнаха.

— По Клив ли?

— Тъкмо сега е в апартамента на малкия мръсник — кимна мъжът. — Той е в леглото и пищи до Бога, защото някой го е засегнал на болното място.

Уилям се изправи.

— Веднага отиваме да я вземем — рече той, пъхвайки пистолета в колана си.

— Всички ли? — поинтересува се Гилрой.

Дъфи поклати глава.

— Предполагам, че само ние с Шеп — каза му.

— Добре — съгласи се онзи. Той прошепна нещо на Гилрой и шумно се изкиска.

— После ще прескоча до „Белмънт Плаза“ — добави Дъфи. — Надявам се, момчета, че ще бъдете там и ще държите под око фоайето. Не бива да поемаме никакви рискове с Морган.

Гилрой кимна.

— О’кей! — обеща той.

Дъфи и Шеп излязоха и се настаниха в „Буика“. Зад кормилото седна Уилям. Когато потегли по улицата, напомни на другия:

— Ако мацето стане агресивно, ликвидирай го…

Шеп потвърди с глава, че е разбрал.

— Страхотно парче е, нали? — После тъжно добави: — Мъчително е да си дебел…

Дъфи го стрелна с периферното си зрение.

— Нямаш представа кога ще стане белята лаконично отбеляза той. — Това женище си е чиста отрова.

Шеп му даде няколко указания за посоката, след което замечтано рече:

— Мисля, че не е лошо да ходи човек с такава сладурана!

Дъфи не отговори. Шофираше бързо. След десетминутно препускане попита:

— Това ли е улицата?

Шеп провря малката си глава през прозореца и се огледа.

— Точно тази е.

Уилям отби до бордюра. Двамата слязоха.

— На кой номер каза, че било?

Шеп порови в джоба си, намери парче хартия, присви очи и рече:

— 1469…

Дъфи се ориентира по близката къща.

— Намира се от другата страна, по-надолу по улицата.

Те прекосиха платното и закрачиха с небрежен вид.

— И двамата са опасни. Трябва да бъдеш внимателен с тях Шеп…

Шишкото се ухили.

— Уплашен съм до смърт… Направо умирам от страх! — каза.

Номер 1469 представляваше една висока, неприветлива жилищна сграда. Дъфи изкачи стълбите пред входа и провери списъка на обитателите.

— Клив Уесън — прочете той. Натисна съседния звънец, изчака да поддаде електронното резе, бутна вратата и влезе. Шеп се дотътри след него.

— Третия етаж! — рече Дъфи, снижавайки глас.

Те бавно се закатериха по стълбището. То беше чисто и широко.

— Добре си живеят тези боклуци, нали? — подметна Уилям.

Дебелакът не обели дума — пестеше силите си. На третия етаж Дъфи извади „Колта“. Държеше го хлабаво в ръката си, която бе отпуснал отстрани. Посочи с глава вратата в дъното на коридора.

— Ето там е — каза той. — Можеш ли да я отвориш?

— Мога да отворя всяка врата — отвърна Шеп. — Ти само стой и гледай. — Движейки се съвсем тихо, шишкото се доближи до вратата, разгледа ключалката, после извърна лице и засия. — Детска работа! — обяви.