Джеймс Чейс - Вече е все едно…

Наложи се да придържа главата й, за да преглътне скоча.

— Съжалявам за всичко… — отрони Анабел.

Лицето на Дъфи беше сурово.

— Вие, малките момиченца, винаги съжалявате, когато става прекалено късно.

— Твоя е вината, че убих онази жена — каза тя.

— Най-добре беше да не го правиш — рече Уилям. Беше му невъзможно да си наложи да каже нещо повече.

— Няма друг мъж, който да ме е отблъсквал някога — говореше Анабел. — Помниш ли, че ти се предложих?

— Да, спомням си. Предполагах, че ще поискаш да изравниш резултата.

— Ако напишеш всички факти, бих могла да се подпиша под тях — предложи Анабел. — Бих се радвала…

Дъфи с един скок се озова до писалището, намери блок с хартия за писане и се върна обратно.

— Нали ще бъдеш бърз? — рече с отпаднал глас тя.

— Разбира се. Ти уби Кетли, нали? — започна той.

— Да. Кетли мамеше Глисън, съпруга ми. Никой не знаеше това. Глисън беше негодник, но правеше пари. Налагаше се да постъпя така. Научих, че Кетли прибира половината, и го бутнах в асансьорната шахта. Беше дребен човечец, съвсем лесно стана… Ти дойде с мене и ми помогна да го прикрия. После Макс… Разбираш ли, те всички ме тормозеха. Пробвах ги по веднъж просто от любопитство, но никой от тях не беше стока. Макс непрекъснато ме изнудваше. Когато се сдоби със снимките, ме покани в апартамента си, за да ги „изтъргува“ по обичайния начин, така че отидох и убих и него.

Дъфи живо записваше. Даде й още една глътка. Шеп влезе и застана зад него.

— Инглиш е на път — съобщи той. Уилям му даде знак с ръка да пази тишина.

— Мразех те — продължи Анабел. — Когато тръгвах за вилата на Олга Шан, за да търся бележника, предполагах, че няма да ви има и двамата. Видях те, че замина с колата, и реших, че тя е с тебе. Тогава се вмъкнах вътре, но тя започна да става нервна и я умъртвих.

— От което не спечели нищо, нали? — попита Дъфи.

Тя говореше толкова тихо, че той трябваше да се наведе напред.

— Така ми беше писнало от… Мърей… че когато се появи ти… си… помислих, че бих могла… да набедя тебе.

Дъфи драскаше скоростно. Пъхна писалката в ръката й.

— Ще можеш ли? — запита я притеснено.

— Аз… не виждам… — каза Анабел.

Уилям улови ръката й и нагласи перото върху хартията.

— Подпиши се! — подкани я той високо и грубо. Пръстите й изпуснаха писалката, а китката й се изплъзна от ръката му. Уилям се извърна към Шеп и го погледна.

— Ти би ли го преглътнал? — побесня Дъфи. — Това признание е моето спасение, и проклет да съм, ако тя не издъхна в ръцете ми, миг преди да го подпише!

— Лоша работа — отвърна Шеп.

Дъфи се изправи.

— Погледни я — обърна се към шишкото. — Едва ли би открил по-зла жена в цялата страна.

Шеп сви рамене.

— Какво значение има, щом е хубава?

— Добре ли е Клив? — подразни се Уилям.

— Ще отсъства духом още някой и друг час — кимна онзи.

Дъфи хвърли поглед към часовника. Видя, че беше шест без четвърт.

— Хайде, имаме среща. Ще оставим Инглиш да се оправя с тази бъркотия.

Шеп излезе след него от апартамента и го последва надолу по стълбите. Когато стъпиха на улицата, Дъфи рече:

— Морган ще ме намрази до смърт за това изпълнение…

Дебелакът се засмя, докато се качваше в колата.

— Така е — съгласи се. — Дали ще опърлят на стола педито?

Уилям вдигна рамене.

— Възможно е Инглиш да потули всичко. Но бъди сигурен, че ще лепнат нещо на този връткач, за да го приберат на топло.

Тъкмо преваляше шест часа, когато Дъфи залепи „Буика“ до бордюра пред „Белмънт Плаза“.

— Ела с мене — обърна се към Шеп.

Двамата влязоха в оживеното преддверие. В отсрещния край на фоайето зърна Шулц, който четеше вестник. Шулц с нищо не показа, че го е забелязал. Разбра, че все пак е така, по начина, по който мъжът сгъна вестника и го остави бесен и се намръщи срещу Дъфи.

— През някой от близките дни ще си имаш сериозни неприятности — подхвърли дребосъкът.

— Спести си приказките — отвърна му Уилям. — Да се залавяме за работа.

Той се насочи към бара. Малкият тип го последва, оставяйки Джо във фоайето. Шеп го изгледа сияещ, но замълча.

— Какво общо имаш с хората на Гилрой? — попита дребосъкът, щом се озоваха в бара.

Дъфи заби леден поглед в него.

— Скоро ще разбереш — успокои го. — Хайде да свършваме, мръсник такъв…

Джуджето се закиска. То бръкна с ръка под сакото си и извади един плик. Отвори го и изсипа пачка банкноти. Уилям наблюдаваше как ги брои. Двадесет и пет хилядарки. Тогава измъкна бележника и направиха размяна.