Джеймс Чейс - Вече е все едно…

— Ще се изпаря — каза Дъфи. — Предполагам, че с „Буика“ ще успея.

— Сигурно вече наблюдават бърлогата ти… — рече Сам. — Новината дойде преди десет минути. Току-що са започнали акцията.

— Знаят ли, че си наясно със случая? — запита Уилям.

— Не. Дори не подозират, че те познавам.

— Ако се проваля, ще може ли да се скрия у вас?

— Разбира се! — отвърна без колебание Мак’Гайър Защо не дойдеш и не излезеш от играта, докато премине опасността?

— Първо ще се опитам да избягам — тихо каза Дъфи. — Благодаря ти, старче, ти си велик помощник! Предай на Алис цялата ми любов. Не й разкривай повече, отколкото е необходимо. — Той затвори и хвърли поглед към часовника. Минаваше десет.

Облече се хладнокръвно и бързо, без паника. Провери дали парите му са на сигурно място по джобовете, след което си взе шапката и застана до вратата. Дръпна резето и безшумно прекрачи навън в коридора.

Когато влезе в празния бар, дочу далечния вой на стремително приближаваща се сирена. Усмихна се тъжно, обърна се и затича към изхода. Излезе на улицата и бързо пресече платното без признаци на страх.

Вървеше като човек, който се кани да се заеме с ежедневната си работа, съзнавайки, че малко е позакъснял.

Видя как една дълга кола зави зад ъгъла в дъното на улицата. Сирената беше изключена. Енергично се вмъкна в тъмния вход на гаража и се запъти към „Буика“.

— Почакай! — рече Шулц. Гласът му беше някак остър.

Дъфи се озърна и го забеляза до един огромен „Пакард“, полуприкрит.

— Ченгетата се домъкнаха — прошепна Уилям. — Аз изчезвам. Искаш ли да дойдеш с мене?

Шулц поклати глава. Стоеше, без да помръдва. Дъфи отново погледна към него и замръзна. Мъжът държеше в ръцете си ловджийска пушка. Беше я насочил право към него.

— Какво означава това? — отрони се от изтръпналите му устни.

— Сложи всичките си мангизи на пода! — заповяда Шулц. — После можеш да си плюеш на петите…

— Полицаите са отсреща. Нищо няма да направиш — отвърна Дъфи.

Лицето на Шулц беше побеляло. Капчици пот покриваха ръцете му.

— Не дрънкай! — каза той. — Бързо пусни сухото на земята!

Уилям полека бръкна под сакото си. Почувства хладната дръжка на „Колта“. Нещо го караше да издърпа оръжието. Някакъв вроден инстинкт да защити собствеността си. Пръстите му се сключиха около пистолета и тялото му се стегна. Извади го, като в същия миг плонжира встрани.

От двуцевката се разнесе пронизителен трясък, и нещо удари Дъфи, запращайки го върху омасления бетонен под. Болката се заби в мозъка му като нажежено до бяло острие, предизвиквайки гадене и замайване. Беше неспособен да мисли за каквото и да е, с изключение на острата й, разтърсваща гърдите му паст.

Смътно долови нечии ругатни, сетне някакви ръце го обърнаха на едната и на другата страна. Когато след ослепително ярката светкавица очите му отново прогледнаха, той видя Шулц, който тичешком излезе от гаража, здраво стиснал пистолет в ръката си.

Дъфи се изправи на крака, подпирайки се на „Пакарда“. Чу как Шулц стреля веднъж, после още веднъж. Екотът от пистолета му беше сподирен от по-силен гърмеж, щом полицаят в колата откри огън. Другите ченгета бяха все още в заведението.

Като измина, клатушкайки се, разстоянието до „Буика“, Уилям се качи вътре и запали мотора. Усети в устата си вкус на кръв и се закашля. Мъчителна, раздираща кашлица, която накара мозъка му да подскочи в черепната кухина. Почувства как кръвта се стича отстрани по тялото му, по крака му и пълни обувките. Той улови здраво волана, даде газ, включи с удар скоростния лост и изхвърча на улицата. Шулц продължаваше усърдната си канонада срещу ченгето иззад една паркирана кола. Когато Дъфи профуча покрай тях, и двамата стреляха по него. Куршумите покриха стъклото с паяжина от пукнатини, но това беше всичко. В огледалото за обратно виждане зърна как Шулц рязко разпери ръце и падна като отсечено дърво. Времето не му стигна да види нещо повече, понеже се озова на главната улица.

Караше бързо, здраво стиснал волана с две ръце. Беше се навел напред и гърбът му не подпираше облегалката. В главата му кънтяха ковашки чукове, а в гърдите му сякаш някой отделяше плътта от костите. Дъфи впи зъби в долната си устна и продължи да шофира. Водеше го единствено мисълта да се добере до жилището на Сам. То беше наблизо и бе безопасно. Каза си, че ако издържи още мъничко, ще успее. Криволичейки и рязко сменяйки посоката, той разбра, че на първо време се беше отървал от преследване. Полицаят в автомобила надали е смогнал да запомни номера на „Буика“ под обстрела на Шулц. Във всеки случай Уилям се надяваше на това. Приближи се към апартамента на Мак’Гайър откъм гърба на сградата и спря в тясната уличка, която минаваше зад аварийните изходи.