Джеймс Чейс - Вече е все едно…

— Ако си харесвал тази жена колкото мене, мога да си представя как се чувстваш — рече.

Онзи се поотпусна и застана до масата.

— Рос никога досега не ми е изпращал някой негодник — каза той. — Мисля, че сгреших…

— Е, няма нищо — отвърна Уилям.

— Ще ми се да се заема лично с този въпрос. — Гилрой беше забил поглед в розовите си нокти. — Ако имаш нужда от помощ, аз разполагам с добра команда.

— Трябва да се оправя сам — усмихна се Дъфи.

— Естествено, естествено — закима с глава негърът. — Все пак не може ти да опираш винаги пешкира.

— Ще запомня предложението — рече Дъфи, изправяйки се. — Не е изключено да ми се наложи да се възползвам от него.

Той тръгна към вратата, сетне погледна през рамо.

— Говори ли се вече по улиците за случая?

— Да, горещите клюки са бързи — кимна Гилрой.

На устните на Дъфи се появи тънка, жестока усмивка.

— Няма да предприемам нищо засега — каза. — Ще се върна скоро.

Отиде в гаража, качи се в „Буика“ и се понесе към апартамента на Анабел. Паркира по-нагоре в една странична улица и измина пеша обратния път. При входа, който водеше за галерията с органа, се спря. На ъгъла се виждаше полицай с фуражка, застанал под уличната лампа. Бързо се обърна и се върна отново при „Буика“. Отвори го и седна вътре, държейки под око полицая. Дъждът беше престанал, но паважът бе все още мокър и блестеше от уличното осветление. Не след дълго ченгето се махна и Дъфи пак отиде до входа. Отключи вратата с ключа, който продължаваше да пази, и безшумно се изкачи по стълбите.

Когато се озова на балкона, зърна Глисън, който седеше долу в помещението с автоматичен пистолет в скута. Като се смъкна на колене, така че главата му да не се подава над парапета, Дъфи го наблюдава в течение на няколко минути. След това произнесе с твърда интонация:

— Остави желязото на пода или ще ти тегля куршума!

Глисън се стресна, припряно пусна пистолета до краката си и погледна нагоре. Уилям се изправи и се наведе над балкона. „Колтът“ в ръката му не трепваше.

— Къде е Анабел? — попита той.

— Не е у дома — отвърна Глисън със сух, приглушен глас.

Дъфи прехвърли крак през парапета и го възседна.

— Ще сляза долу — рече. — Не прави никакви опити! Горя от желание да те пратя по дяволите!

Той се отблъсна, подпирайки се с една ръка при приземяването, физиономията на Глисън се беше издължила леко. Ръцете му лежаха скръстени върху коленете.

Дъфи отиде и седна на ръба на масата. Беше отпуснал „Колта“ отстрани до тялото си. Протегна крак и ритна оръжието на другия под един стол, далече от него.

— Имам да си поговоря с тебе за много неща — каза му.

Глисън се взря в него, устните му потрепнаха, но той не обели дума.

— Ти вече ме измами веднъж — поде Уилям. — Претършува на бърза ръка жилището ми, а втория път вилата. Опита се да ми лепнеш убийство. Е, позабавлява се… Сега е мой ред.

— Не знам за какво говориш — рече Глисън.

Лицето му беше толкова пребледняло, че Дъфи млъкна и го изгледа изпитателно.

— О’кей, не знаеш нищо за това — съгласи се той. — Какво знаеш?

— От моя страна сделката е почтена — каза Глисън. — На мене ми трябва бележникът, ти разполагаш с него и аз ти плащам, за да го имам. Ходих до „Ред Рибън“ с парите, както се бяхме уговорили, но ти не се вясна. Върнах се тук и твоя милост телефонира. Това е всичко.

Дъфи потърка с длан късите косми на тила си. После попита:

— Кой уби Уейдмър?

Глисън отмести очи.

— По този начин няма да стигнеш доникъде.

— Грешиш! Кой го уби? Хайде! Ако ти е известно, ще отървеш кожата.

— Само че не ми е… — отвърна онзи.

Уилям вдигна „Колта“.

— Това ще бъде първото ми убийство. — Говореше много дрезгаво. Лицето му беше добило цвят на стрида. Две тънки бръчки се спускаха отстрани на устата му. — Надявам се, че ще го направя добре.

Кожата на Глисън пожълтя, а очите му се ококориха. Той заговори, сливайки всички думи в едно:

— Направи го онази отвратителна хлапачка…

Дъфи килна шапката си назад към тила. Лицето му лъщеше под мекото осветление.

— Проклет гадняр! — изруга. — Едва не ме накара да те пречукам!

Глисън се облегна на стола. Изглеждаше зле.

— Каква ти се пада тази жена? — поинтересува се Уилям.

— Тя е моя съпруга. — Мъжът улови с ръце реверите на сакото си, за да прекрати трептенето им. — Моля се на Бога никога да не бях я срещал.

— Това било значи, а? Тя е убила Кетли, Уейдмър и Олга, така ли?

Глисън се размърда.