Джеймс Чейс - Вече е все едно…

— Побързай, Джо! — каза дребосъкът с изненадваща паника в гласа. — Той спипа Клив…

— Какво, по дяволите, мислиш, че мога да направя? Не виждам! — отвърна другият.

Хванал момчето за предницата на ризата, Дъфи рязко отвори вратата и излезе в коридора, влачейки го след себе си. Антрето тънеше в мрак. Той се върна със скок до вратата, намери ключа от външната врата и го превъртя. Тогава драсна клечка кибрит и перна с пръст копчето на електрическата лампа.

Клив лежеше като безформена маса, зашеметен. Неговите незрящи очи бяха втренчени в Дъфи. Той прерови джобовете му, откри банкнотите и бележника и ги прибра у себе си. После се изправи.

— Май ти дължа нещичко — рече тихо и като постави ходилото си върху обърнатото нагоре лице на Клив, натисна силно, бавно извивайки пета. Онзи се вкопчи с нокти в крака му и започна да пищи. — Ето, „сестричке“, отдавна си си го заслужил! — Дъфи прехвърли цялата си тежест върху дясното стъпало и рязко завъртя ток. Разнесе се хрущене и обувката му хлътна. Крясъците на Клив секнаха. Уилям се дръпна встрани, като изтри веднъж, сетне още веднъж крака си в мекия килим, оставяйки две дълги червени резки. Отвори входната врата, прекрачи навън в коридора и побягна надолу по стълбите, без да чака асансьора. Смътно се чуваше глухото бумтене от блъскащото по вратата рамо на Джо.

Излезе на улицата. Пак беше заваляло. Въздухът беше тежък и много задушен. Притича до „Буика“, дръпна вратата и се качи. После рязко потегли.

Улиците бяха по-малко натоварени. Върна се обратно в „Бронкс“ за два пъти по-кратко време. Остави колата в гаража и се спусна по стълбите към сутерена. Почука на вратата. Отключи я Гилрой. Едрите бели зъби на негъра блеснаха.

— Добре ли си? — попита той.

Дъфи кимна.

— Ела да пийнем — рече.

Гилрой го последва по коридора до тясната стаичка. Уилям седна на кревата и бутна шапката си назад към тила. Негърът приготви напитките, пристъпи напред и му подаде чашата. Застана в очакване. Лицето му беше сънено, но любопитно.

Дъфи разходи замислен поглед по него и се почеса по бузата, предизвиквайки лек стържещ звук. Накрая рече:

— Навярно ще ти хареса да се включиш в играта.

Гилрой повдигна рамене.

— Може би — отвърна. — В момента нямам никакво отношение към нея.

— Тази вечер очистиха Глисън — каза Дъфи, разклащайки уискито в чашата си. — Бях там, а също и бандата на Морган и съпругата на Глисън. Тя го застреля и се опита да го лепне на мене.

Очите на Гилрой се преобърнаха в орбитите си.

— Ще го припишат на твоя милост без проблеми — заключи той.

— Разбира се. Имат си причина. Задържам изнудване за един милион долара! — Дъфи извади бележника от джоба си и го хвърли на масата. Гилрой го взе, заинтригуван, и го заразглежда. Виждаше се, че не му говори нищо.

Уилям се зае да обяснява. Негърът седеше и слушаше, полупритворил черните си очи. Устните му бяха стиснати.

— Трябва да бъдеш внимателен! — рече в крайна сметка.

— Знам — каза Дъфи. Изправи се и започна да обикаля малката стая. — Ако Олга беше тук, щях да изчезна, но къде, по дяволите, да се дяна сега?

Гилрой прекара палеца си през страниците на тефтерчето.

— Няма да стигнеш далеч — предположи той.

Дъфи сви рамене.

— Не съм сигурен — рече. — Възможно е…

— Да не би да смяташ да продължиш?

Уилям спря да снове и се закова на място. Погледна строго Гилрой.

— Това до голяма степен зависи от тебе.

— Каква е моята роля? — запита негърът.

— Преди съвсем кратко време ти ми предложи своята команда. Мисля, че бих могъл да я използвам…

Гилрой приглади къдравата си коса.

— Как? — рече той. Беше много предпазлив.

Дъфи се наведе напред и почука с показалеца си по плота на масата.

— Ще ми се да изгоня Морган от града.

Цветнокожият тихичко подсвирна, докато си поемаше въздух.

— Ти си луд! — каза. — За подобен удар са нужни пари.

Уилям измъкна от джоба си тънката пачка банкноти и я сложи на масата. После взе от страничния джоб на сакото си десетте хилядарки, които беше прибрал от Джъс, и ги трупна върху останалите долари. Гилрой го наблюдаваше като хипнотизиран.

— Тридесет и пет бона достатъчни ли са? — попита Дъфи.

Онзи разхлаби яката си със своя тънък, черен пръст.

— Ще свършат работа — тежко произнесе негърът. — Откъде, да го вземат дяволите, се появи всичко това?

Дъфи загреба с длан парите и ги пъхна отново в джоба си.

— Паднаха ми от небето — поясни. — Какво решаваш? Ще се включиш ли?