Джеймс Чейс - Вече е все едно…

Тя изчака да стигне на няколко ярда от нея и тогава дръпна спусъка. Гримасата откриваше зъбите й, а устата й се бе покрила с малки бели мехурчета пяна. „Щрак… щрак… щрак!“ — се разнесе от автоматичния пистолет. В този момент Дъфи го хвана и го изтръгна от нейната ръка.

— Бях извадил пълнителя, преди да дойдеш — спокойно каза той и я зашлеви през лицето с всичката сила, която успя да събере.

Анабел се блъсна в стената, свлече се на пода и се търкулна на една страна. Започна да крещи с остър, пронизителен глас, който подейства на Дъфи като електрошок. От балкона с органа някой грубо се обади:

— Млъкни, не те е пребил! Беше просто един шамар…

— Как, по дяволите, се слиза от този полог? — попита джуджето.

Дъфи погледна към него, после към Клив и накрая към Джо. Клив и Джо държаха с небрежен вид револвери.

— Със скок — отвърна Дъфи. Той отиде при бюфета и започна да си налива питие.

Анабел се надигна, притисна се до стената и се вторачи в тримата на балкона.

Дребното човече прехвърли късите си крачка през парапета и се остави да падне. Приземи се на рамо с глухо тупване. Стана внимателно и изруга. После каза:

— Ти слез долу, Клив, а ти Джо, дръж под око тези пиленца и ги опушкай, ако започнат да буйстват. Нали ме чу, Джо? Рекох да ги гръмнеш, ако започнат да буйстват!

Джо се наведе от балкона и погледна надолу. Изглеждаше леко уморен.

— Да, чух те — каза. — Нащрек съм.

Клив тромаво се спусна от балкона, оставяйки черни следи по стената с върховете на обувките си.

Дъфи отпи от уискито и се почувства по-добре.

— Друг път не си се срещал с тези двамата, нали? — обърна се той към малчото. — Онзи изстиващият там беше Мърей Глисън, а червенокосата, дето седи на пода, демонстрирайки всичките си прелести, е Анабел.

Дребосъкът се ухили и рече:

— Боже, Боже, значи напредваш, а?

— Да — отвърна Уилям. — Е, щом като вече сте тук, по-нататък какво?

Клив се приближи до Глисън, преобърна го и го претърси. Намери тестето банкноти и бележника джобен формат. Занесе ги на малкия тип. Двамата съсредоточено се вгледаха в тефтерчето.

Дъфи загуби интерес към тях и пристъпи към Анабел. Заговори й съвсем тихо:

— Когато уби Олга, ти мина всякакви граници. Ще те разоблича дори да са ми необходими сто години за тази цел.

Тя се озъби и го заплю. Той вдигна ръка, погледна я, после направи крачка назад.

— Време ти е да се запознаеш със смъртта — каза той.

Джуджето протегна бележника към Клив и му рече:

— Би ли го пазил у себе си?

Хлапакът отговори утвърдително.

— По-добре му дай да търкаля обръчи — обади се Дъфи.

Дребосъкът го стрелна неодобрително с очи:

— Предишния път те предупредих да не му се подиграваш!…

— Ще му видя сметката на този гад! — заяви Клив.

Джуджето се почеса по главата, после вдигна поглед към Джо.

— Чу ли?

— Защо не? — ухили се онзи. — Клив от доста време не е пречуквал някого.

— Да, точно така — съгласи се малчото. От доста време… Да, добре, виж му сметката.

Клив бавно се извърна към Дъфи, който стоеше близо до стената. Лицето на Уилям беше напрегнато. Той леко издаде напред брадата си — мускулите на врата му изведнъж се бяха втвърдили.

— Дай му да се разбере! — намеси се Анабел от пода.

Клив и дребосъкът едновременно завъртяха глави в нейната посока. Дъфи угаси светлината приклекна и се хвърли наляво. Беше запомнил точно местоположението на кабелите, които захранваха двата лампиона. Посегна към тях, не напипа нищо, посегна повторно, улови ги и дръпна рязко. Почувства как те се провлачиха свободно.

— Не стреляйте! — нареди джуджето с режещ глас. — Само ченгетата ни липсват тук. Клив, застани до вратата! Аз ще запаля лампата.

Дъфи се ухили. Изправи се, като се ослушваше и за най-слабия звук. Тъмнината го караше да се усеща мъж.

— Слизам долу — обади се Джо.

— Почакай! — възпря го малкият тип. — Ще ти кажа кога…

Уилям безшумно тръгна към дребосъка. Щом прецени, че се е приближил достатъчно, спря. Съвсем близо до себе си чу стържене от кибритена клечка. Нагласи се и когато клечката лумна, цапардоса малчото точно в центъра на физиономията. Пламъчето падна на килима и угасна. С три бързи стъпки той се отдалечи от джуджето, което лежеше на пода след сблъсък с един стол. Джо стреля само веднъж. Беше доста точен. Дъфи долови прелитането на куршума покрай ръкава си.

Движейки се към вратата, той налетя на Клив. Хлапакът нададе пронизителен вик, но търсещите ръце на Уилям докопаха главата му и жестоко я фраснаха в стената. Онзи омекна.