Джеймс Чейс - Вече е все едно…

— Коя е тази Олга, за която питаш непрекъснато?

— Няма значение… — стана прав Дъфи. — Трябва да внимаваш с твоята женичка, опасна е.

Глисън се опита да кръстоса крака, но не успя. Втренчи поглед в килима.

— Тя е наркоманка — каза той. — Не мога да се отърва от нея. Би ме убила.

— Колко пари си събрал?

Онзи рязко вдигна очи.

— Ти настоя за петдесет бона. Тук са двадесет и пет. — Извади голям запечатан плик от вътрешния си джоб и го сложи на масата.

Дъфи хвърли поглед на слепката, след което рече:

— Отвори го!

Глисън направи два опита, но пръстите не го слушаха. Уилям се наведе, взе плика от него, остави пистолета и откъсна края му. Изтръска съдържанието върху масата и го прецени с поглед. Тогава хвана тънкото снопче банкноти и го пъхна в джоба си. Извади бележника и го подхвърли в скута на Глисън.

Оня го зяпна напълно объркан. Дъфи поклати глава.

— Очакваше мошеничество, нали? Мисля, че надали ще го задържиш дълго време.

Глисън прекара палец по страниците на бележника, сякаш не можеше да повярва на очите си. Уилям отиде и взе пистолета му, извади пълнителя и го пусна обратно на пода. Затъкна своя „Колт“ в колана си и оправи краищата на жилетката си. Глисън погледна към него.

— Това е първата честна сделка, която ми се случва — констатира той.

Очите на Дъфи все още гледаха сурово.

— Има нещо, което не знаеш. Списъкът няма да остане дълго у тебе. Морган е тръгнал на лов за него.

Глисън се вцепени и се изправи.

— Морган ли? Как, по дяволите, е разбрал?

Дъфи сви рамене.

— Изглежда, че аз се разприказвах прекалено… — рече. — Във всеки случай това си е твой проблем.

Той се насочи към вратата.

— Трябва да уредя някои неща, после ще изчезна.

Глисън стоеше в средата на стаята с бележника в ръка и зяпаше пода. Уилям го стрелна с поглед, вдигна рамене и отвори вратата. На прага беше застанала Анабел с насочен към корема му тридесет и осем калибров револвер.

Дъфи доста енергично вдигна ръце малко над височината на кръста.

— Протегни ги чак до тавана, мухльо! — заповяда тя.

Глисън бързо се приближи и издърпа пистолета на Уилям. Сетне тихо каза:

— Върви назад гърбом!

Дъфи се подчини. Анабел влезе вътре на светло. Лицето й беше силно пребледняло и имаше охлузен, ръбест вид. Приличаше на стогодишна жена, която стои насреща му с преливащи от омраза очи. Глисън пъхна пистолета на Дъфи в задния си джоб, след което пристъпи напред и прибра пачката банкноти от него. Озари го едва доловима усмивка.

— Много лошо!… — подметна той.

Уилям продължаваше да фиксира Анабел.

— По-добре стреляй. Ще те убия, ако ми паднеш! — процеди през зъби с напълно безучастен тон.

— Сядай! — отвърна му тя.

Дъфи седна, защото искаше, а не защото му бяха наредили.

— Включи радиото — обърна се Анабел към Глисън.

Той я погледна, поколеба се, после се запъти към радиото, което се намираше вдясно зад Уилям. Щом Глисън се обърна с гръб, Дъфи видя как Анабел се напрегна. Очите й сякаш се замъглиха и зъбите й се показаха изпод устните. Зяпаше в нея, недоумяващ, сетне изведнъж се досети и нададе вик. Тя стреля два пъти в Глисън. Револверът излая веднъж, още веднъж… Мъжът се изви. Лицето му беше разкривено, очите му — смаяни, невярващи, ужасени. След това се строполи, повличайки радиото със себе си.

— Не мърдай! — рече Анабел, обръщайки револвера срещу Дъфи.

Той остана напълно неподвижен, втренчен в Глисън.

— Бедни нещастнико… — отрони се от изтръпналите му устни.

— Отдавна чаках шанс да се отърва от този боклук заяви Анабел. Изричаше злобно всяка дума.

— За това изпълнение ще те изпекат на стола — хладно каза Дъфи.

— Така ли мислиш? — засмя се тя. — Нима не разбираш? Гледай само как ще запиша всичко на твоя сметка. — Отиде до пистолета на Глисън, който лежеше на пода, и го вдигна. После се отдалечи заднишком от Уилям. — Допада ми перспективата да те застрелям рече му. — Така че направи някакъв опит, ако ти е омръзнал животът…

Анабел старателно избърса тридесет и осем калибровото оръжие в полата си и го подхвърли до трупа.

— Това ще бъде „твоят“ револвер — уведоми го тя, като го държеше на прицел с автоматичния пистолет на Глисън.

— И какво? — ухили се Дъфи.

— Не вдяваш ли? — попита Анабел. — Сега ще те убия. Полицията ще те намери. Гръмнала съм те при самоотбрана, след като си очистил Глисън. Не смяташ ли, че съм хитра?

Уилям тежко се надигна от стола.

— Ти си смахната — безстрастно отвърна той и тръгна насреща й.