Джеймс Чейс - Вече е все едно…

— Дама ли очаквате? — попита обслужващият келнер.

Дъфи поклати глава.

— Пригответе стаята, качете ром, абсент и нещо към тях, както и няколко от сандвичите на клуба. Аз ще чакам долу един приятел.

Малко по-късно Сам се появи във фоайето. Двамата заедно се качиха с асансьора. Никой от тях не обели дума, но Мак’Гайър непрекъснато бършеше ръцете и лицето си с огромна носна кърпа. Влязоха в стаята и Дъфи затвори вратата.

— Да не си превъртял? — рече Сам.

Уилям застана до масата и започна да приготвя напитките.

— Разчуло ли се е вече? — запита.

— Печати се в момента. Бях в централата, когато дойде съобщението. — Сам се опитваше да се държи нехайно, но трепереше като наркоман.

Дъфи наля питиетата от шейкъра и мълчаливо побутна напред едната чаша.

— Намираш се в дяволски трудно положение… — каза Мак’Гайър.

— Постановката е на Анабел — злобно отвърна Уилям. — Тя дърпа конците зад кулисите.

— Какво се е случило, за Бога?

Дъфи пресуши чашата си и незабавно я напълни пак.

— Бяхме се приготвили за заминаване. Аз прескочих до банката, за да прибера бележника. Когато се върнах, заварих къщата преобърната наопаки, а Олга мъртва. Някой негодник я беше пробол с нож. Сигурно не съм бил на себе си. Вместо да грабна телефона и веднага да съобщя за станалото, се суетях безпомощно. Тогава нахълтаха две ченгета. Имаха предварително готова версия. Бил съм убил Олга заради парите й. Те дори „намериха“ мангизите у мене. Единият от тях ми ги пробута — пъхна ръка в джоба ми и се престори на изненадан, като установи, че шумят между пръстите му.

— Защо е била нужна тази инсценировка? — зяпна го Сам. — И без нея те бяха притиснали достатъчно здраво.

— Мене ли питаш? — вдигна рамене Дъфи. — Най-сладката част от сценария беше, че имаха намерение да ме очистят. Успях да зърна как се разбираха помежду си. Съпротива при арест, приключване на случая и приписване на вината за убийството на един труп. Големи икономии за държавата… Беше добре замислено, но действаха мудно. Едното ченге застреля другото, а аз си плюх на петите, щом пристигна патрулната кола.

Мак’Гайър въртеше чашата между пръстите си.

— Ти си върхът на съвършенството — рече.

— Анабел й е видяла сметката. — Дъфи приседна на ръба на масата. Беше наклонил леко своята чаша, така че течността тихо мокреше килима. — Решили са, че ще успеят да докопат списъка, без да платят. Е, не можаха. Ще стане само по-лошо за тях.

— По-добре си обирай крушите, докато има изход. Не си в състояние да се изправиш срещу тази шайка. Прекалено голям залък е за твоята уста.

— Ще доведа нещата докрай — спокойно заяви Уилям. — Досега се забавляваха само те. Олга твърдеше, че доникъде нямало да я докарам с тези плъхове, докато не съм се хванал за патлака, и беше права, Бога ми!

— Ти харесваше това момиче, нали? — рече Сам.

Устата на Дъфи се превърна в тънка линия. Беше забил поглед в пода.

— Бях започнал да свиквам с нея — обади се най-сетне той. — Случиха й се всички възможни злини…

— Пак ти казвам да се откажеш. Не можеш да залъгваш ченгетата така добре като Морган. Не си от такъв калибър.

— Стой настрана от тази авантюра, Сам! — рече Уилям. — Аз ще отида в „Бронкс“ на Мадистън Стрийт. Рос разполага там с убежище. Ако положението се затегне, ще ме откриеш там. Ще изчакам, докато страстите се поуталожат, после ще предприема нещо.

— Трябва да вървя — каза Мак’Гайър — Тръгнал съм към въпросната вила. Всички момчета са вече на мястото.

Дъфи пристъпи към него.

— Предай на Алис да не губи кураж. Предполагам, че все някога непременно щеше да се случи. Не съм предопределен за безметежен живот.

Сам се отправи към вратата.

— Ако имаш нужда от пари, мога да те „подпра“.

— Просто няма да повярваш колко много мангизи са се задали насреща ми — ухили се Уилям.

Те не се ръкуваха, а само се вгледаха един в друг. Мак’Гайър се усмихна тревожно. Не му беше съвсем до смях, но го направи. Дъфи му кимна.

— Ще ти се обадя — каза.

Той изчака, докато Сам слезе долу. Наля си още едно питие, запали цигара, после излезе и се спусна при „Буика“.

Започнаха да падат тежки дъждовни капки. Дъфи се наведе и вдигна левия прозорец, след което изкара колата на улицата. Докато си проправяше път през потока на движението, дъждът силно барабанеше върху покрива на автомобила. От настилката хвърчаха пръски на две педи височина.

Уилям шофираше внимателно. Отне му доста време, за да стигне до „Бронкс“, който се оказа полуподземен клуб с удобен гараж на нивото на улицата. Остави „Буика“ в гаража и слезе в заведението.