Джеймс Чейс - Лотос за мис Куон

В гласа на този мъж имаше нещо, което изплаши момичето. Изведнъж страшно много й се прииска час по-скоро да се махне от това място — така лудо й се прииска да се махне, че имаше чувството, че се задушава и чак се затича.

В своята бяла туника, бели панталони и сламена шапка тя представляваше елегантна фигура, забързана през слънчевия двор.

Полицаят, който седеше в джипа, включи на първа. По лицето му се стичаше пот и капеше по белия ръкав на безупречната му куртка.

Май-Ланг-То мина през отворената порта и излезе на алеята. Зави надясно и се запъти към отдалечената главна улица. В дъното на алеята видя полицай, който бе застанал с гръб към нея.

С бърза крачка измина двайсетина метра и тогава чу кола, която бързо се приближаваше зад гърба й. Погледна през рамо и видя полицейски джип, който бе изскочил през портата и се носеше към нея.

Тя отстъпи встрани и се долепи до стената, за да направи път на джипа. Едва в последните няколко секунди от живота си тя си даде сметка, че шофьорът няма никакво намерение да мине. Изведнъж той рязко изви волана и преди Май-Ланг-То да разбере какво става, стоманената броня на джипа се вряза в нея, притискайки я до стената.

Никой от полицаите, застанали в двата края на улицата, не се обърна, когато чу Май-Ланг-То да пищи. Имаха заповед да не се обръщат. Чуха как джипът даде заден и се върна обратно в двора, после на алеята настъпи тишина.

Следвайки инструкциите, които им бяха дадени, те излязоха на главната улица и продължиха да правят обичайните си обиколки, но нито единият, нито другият успяха да заличат от съзнанието си пронизителния писък, който бяха чули.

Тялото на Май-Ланг-То бе открито десет минути по-късно от случайно минаващ селянин, който бързаше към пазара с товар зеленчуци, майсторски закрепени на бамбукова пръчка, която той носеше на рамото си.

Той остана като втрещен пред смачканата фигура и бялата найлонова туника, почервеняла от кръвта. Пусна бамбуковата пръчка, затича се като луд към портата на Службата за сигурност и с виещ глас занарежда какво е видял.

Докато Май-Ланг-То вървеше към смъртта си, в друга част от сградата на Службата за сигурност, Донг Хам също бе на прага на смъртта.

Той седеше в малката килия и нервно опъваше твърдата кожа на дланта си, когато вратата се отвори.

Влязоха двама мъже по къси панталони. Единият носеше голямо ведро с вода, което постави в средата на килията. Другият даде знак на стареца да се изправи.

Донг Хам знаеше, че ще умре. Изправи се тихо, без страх. Остави се на двамата мъже да го хванат здраво, със замаха на опитни екзекутори. Дори не се опита да се съпротивлява, когато потопиха главата му във водата и я задържаха там. Удави се след няколко минути, без да направи нито едно движение дори. Той бе от хората, които приемат неизбежното с вярата, че смъртта е освобождаване, че води към един по-добър свят и на неговата възраст това е истинско спасение.

Човекът, който бе предизвикал смъртта на тези невинни хора, лежеше опънат в цял ръст върху три дъски, гледаше с празен поглед дървения таван и пушеше цигара.

Джафи непрекъснато поглеждаше часовника си. Имаше още три часа до идването на Нан с новините. Той чуваше дядо й да се движи на долния етаж. Надяваше се старецът да не се качи горе и отново да започне да говори. Беше му дошло до гуша от него.

Все пак, повтаряше си Джафи, имаше късмет, че дойде тук. Къщата бе изолирана. Най-близката сграда бе на петдесетина метра надолу по пътя — голяма фабрика за изделия от японски лак. Тази сутрин бе погледнал навън през прозореца, докато старецът му говореше. Бяха минали само няколко коли — повечето от тях бяха туристи, които идваха да разгледат фабриката. Реши, че тук ще е на сигурно място, стига да не се покаже навън.

Сега отново се съсредоточи върху въпроса, как да се измъкне от страната. Вече бе взел решение, макар и неохотно, че ще трябва да помоли Блеки Ли за помощ. Искаше му се да знае до каква степен би могъл да се довери на дебелия китаец. Съществуваше възможност Блеки Ли да разбере причината, поради която той се криеше и да се опита да го изнудва.

Обърна се на една страна, намръщи се заради коравите дъски и извади от джоба си тенекиената кутийка с диамантите. Като ги видя, ярки и светнали, усети тръпка, която премина по цялото му тяло. Преброи ги. Бяха петдесет големи камъка и сто и двайсет малки. Нямаше никакво съмнение, че са от най-високо качество. Внимателно взе един и го повдигна срещу светлината. Нямаше представа каква е цената му, но едва ли бе по-малко от шестстотин долара. Можеше да бъде и доста повече. Докато си лежеше и си мечтаеше как ще харчи парите, които ще получи за диамантите, Блеки Ли се суетеше около телефона в кабинета си. Позвъни няколко пъти, преди да успее да се свърже с Тунг Ху, репортер в малък местен вестник.