Джеймс Чейс - Лотос за мис Куон

— Къде е той сега?

Последва дълга пауза, преди тя да каже:

— Не зная.

Фактът, че бързо извърна очи от него му показа, че го лъже.

Той извади табакерата си, избра си цигара и я запали. По време на тази пауза продължи да я гледа, без да откъсва очи и тя сякаш се сви под погледа му.

— Полицията много държи да го намери — каза той. — Заплашват ме, че ще имам неприятности, ако не им кажа твоето име. Ако знаеш къде се намира той и ако не си го виждала след единайсет часа снощи, не виждам причина да не им дам името ти.

Нан замръзна. Лицето й побледня, но тя нищо не каза.

— Ако полицаите решат, че ги лъжеш — каза Блеки, — ще те убедят да им кажеш истината. Те си имат разни начини да накарат хората да им кажат неща, които не искат да им кажат. Дори най-смелите накрая им казват това, което те искат да знаят. — Направи пауза, след това я попита: — Ти много ли си смела, Нан?

Тя потръпна.

— Моля те, не им казвай — прошепна тя.

— Ти знаеш къде се намира той?

Тя се поколеба, след това повдигна рамене, погледна го право в очите и каза:

— Не, не зная — но тонът й бе толкова неубедителен, че на Блеки му стана мъчно за нея.

Той всмукна от цигарата и изпусна през ноздрите си облак дим.

— Снощи американецът дойде при мен и ме попита дали не мога да му намеря фалшив паспорт. Не каза, че е за него самия, но съм сигурен, че е така. По това разбрах, че иска да напусне страната и че е в беда. Не вярвам да е бил отвлечен. Смятам, че се крие някъде. Без помощ, в крайна сметка той ще бъде открит. Може би ще успея да му помогна, но преди това искам да зная колко е готов да плати за помощта ми. Ако неприятностите, които има са достатъчно сериозни, то и заплащането ще е високо. Може би той ще се опита да се свърже с теб. Ако ти се обади, би ли му казала, че съм готов да му помогна?

Нан остана като замръзнала на мястото си. Тя не каза нищо, но начинът, по който светеха черните й очи му подсказваше, че е разбрала това, което й бе казал. Той стана.

— Смятам, че няма да е много разумно да идваш в клуба няколко дни — каза той. — Ако имаш нужда от пари, готов съм да те финансирам. Ако видиш американеца, не забравяй да му предадеш това, което ти казах.

И тъй като тя продължи да мълчи, той сложи шапката си и бавно се спусна по стълбите към нажежената улица.

Спря за миг на тротоара с озадачено лице, след това махна на една минаваща рикша и каза на момчето да го откара обратно в клуба.

Докато Блеки Ли пътуваше към клуба с рикшата, в главната квартира на Службата за сигурност се разиграваше любопитна сцена.

От задната страна на сградата, където бяха паркирани полицейските коли, се намираше тясна алея, скрита от една страна от високата тухлена стена, която обграждаше сградата на Службата за сигурност, а от другата страна от висок, гъст плет.

По тази тясна алея рядко минаваше някой, с изключение на селяните, които от време на време я използваха за по-пряко към Централния пазар.

Няколко минути след дванайсет часа на обяд, двама униформени полицаи отвориха двойната порта на двора пред гаража и бързо се отправиха към двата края на алеята. Бяха застанали гръб с гръб, разделени от петдесетина метра прашен, чакълест път. Беше им дадена строга заповед да спират всеки, който се опитва да мине по улицата през следващите двайсет минути.

Докато те заемаха позициите си, друг униформен полицай, слаб, с момчешки вид, се качи в полицейския джип и запали мотора. Всеки, който се вгледаше в него по-внимателно, би забелязал, че той се потеше обилно и кафеникавото му лице бе напрегнато до крайност. Това изглеждаше направо неестествено, като се има предвид простата работа, която се виждаше, че върши.

Точно в дванайсет и петнайсет, тъкмо Блеки Ли плащаше на момчето с рикшата, Май-Ланг-То, която бе седяла в горещата тъмна килия в продължение на три часа, чу как в ключалката стърже ключ и вратата се отключва.

Тя се изправи и стоманената врата се отвори. Един униформен полицай я привика с пръст.

— Повече нямаме нужда от теб — каза полицаят. — Можеш да си идеш.

Май-Ланг-То кротко излезе от нажежената тъмнина в слънчевия коридор.

— Няма ли някакви вести от моя годеник? — попита тя. — Намерили ли са го?

Полицаят здраво я сграбчи за тънката ръка и я избута по коридора към задния двор, където бяха паркирани няколко полицейски джипа.

— Когато научим нещо за годеника ти, ще ти съобщим — каза той и посочи отворената порта. — Това е изходът. Бъди доволна, че си на свобода.