Джеймс Чейс - Лотос за мис Куон

Тя почти не усещаше неудобствата. Съзнанието й и крехкото й тяло бяха замръзнали от ужас, когато си спомняше за събитията от предната нощ.

Пътуването с велосипед до Тудомо се оказа пълен кошмар. Последният безкраен километър Стийв трябваше да я бута, краката и бяха омекнали съвсем и тя вече нямаше сили да върти педалите.

С каква радост само прекрачи прага на дядо си! Колко мило се държа старецът към нея! Той видя колко е ужасена и я прегърна, за да я успокои, като непрекъснато й повтаряше, че няма защо да се плаши толкова.

Докато тя му разказваше за Стийв, той продължи да я прегръща, да я милва по косата, както правеше навремето, когато бе малко момиченце и накрая тя започна да се чувства по-уверена и престана да изпитва ужас.

Тогава влезе Стийв и те с дядо й разговаряха дълго, докато тя си почиваше в съседната стая, впила поглед в тъмния таван.

След известно време дядо й дойде при нея. Каза й, че ще подслони Стийв. Тя не трябваше да се притеснява за нищо. Той ще се погрижи за нейния любим и я увери, че едрият американец ще бъде наистина подходящ съпруг за нея.

Той се усмихна и я потупа по ръката.

— Не вярвах, че ще доживея деня, когато ще чуя такива добри вести от теб. В тази страна за теб няма бъдеще. Само в Америка ще намериш благоденствие. Разбира се, има още много неща, които трябва да се уредят, но на края всичко ще се оправи. Ще ти трябва търпение и кураж. Запомни, че всички хубави неща са труднопостижими.

Стийв се държа доста троснато, но Нан му прости. Той бе в беда и бе много притеснен. Тя не очакваше от него да е мил с нея. Естествено, той трябваше да мисли за себе си.

Той й каза да се върне в Сайгон, колкото може по-скоро. Вече бе разпитал дядо й за автобусите. Имаше един в шест часа, точно след един час. Трябваше да се качи на него. За нищо на света не трябваше да казва на майка си, вуйчо си и тримата си братя къде е била.

Нан седеше сгушена до стената, докато Стийв говореше. Хладният ужас бе парализирал съзнанието й. През цялото време кимаше, за да изглежда така, сякаш слуша и разбира всичко. Отчаяно й се искаше да бъде силна и да заслужи одобрението на Стийв, но докато той й говореше, на лицето му се появи онова изражение, с което я гледаше, когато тя не успяваше веднага да проумее нещата.

— Слушаш ли ме? — попита той. — За бога, недей да седиш така, като ошашавен заек! Просто трябва да им кажеш, че сме ходили на реката, разговаряли сме, а после аз съм те завел у вас към единайсет часа. Потеглил съм с колата и оттогава не си ме виждала. Проста работа, нали?

Проста работа ли беше, наистина? Тя безнадеждно и отчаяно си мислеше за майка си и за вуйчо си, които трябваше да убеди, че си е спала вкъщи от единайсет нататък, когато те щяха да знаят, че тя изобщо не е спала в леглото си. Вуйчо й бе простоват и опак човек. Той винаги я изчакваше да се върне от клуб „Парадайз“. Тя знаеше, че ще трябва да говори часове, преди да има дори надежда да го убеди, че си е била в леглото в единайсет. Едва ли щеше да успее да го убеди, освен, ако не му кажеше истината, а това бе немислимо.

— Събуди се — бе казал остро Стийв и здраво я бе раздрусал. — Проста работа е, нали?

И тъй като не искаше да събужда презрението му, тя кимна сковано.

— И на никого не бива да казваш за диамантите — продължи той като снижи глас. — На никого. Разбираш, нали?

Тя пак кимна.

Той махна раздразнено с ръка, след това се изправи и започна да ходи надолу-нагоре из малката стая.

— Ще ми трябват цигари — каза той. — Купи ми десет кутии „Лъки“. Надявам се да намериш автобус, който пътува насам днес следобед. И не забравяй да донесеш вестник.

Тя пак кимна.

— Вероятно до идването ти ще съм взел решение как да действам — продължи той. — Внимавай с Блеки Ли, сигурно ще започне да ти задава въпроси. Трябва да реша дали мога да му имам доверие или не. Ако те пита, внимавай да не споменеш къде съм. — Той бе огледал малката, мизерно обзаведена стаичка. — Колкото по-рано се измъкна от тази дупка, толкова по-добре, но не трябва да поемам никакви рискове. Почини си малко. Имаш цял час до автобуса. Аз ще гледам да се отърва от двата велосипеда.

Той тръгна към вратата. В паника, Нан обгърна шията му с ръце.

— Не ме оставяй — замоли го тя. — Толкова ме е страх! Няма ли някакъв друг начин? Няма ли да е по-добре да идем в полицията? Ако им дадеш…

— Престани! — каза той грубо и я отблъсна. — Казах ти: нито дума за диамантите! Ще ги задържа. Прави каквото ти казвам и всичко ще бъде наред!