Джеймс Чейс - Лотос за мис Куон

Лам-Тан го погледна, а на злобното му лице се изписа подигравка:

— Това е съвсем ясно — каза той. — Много по-полезно ще бъде, ако знаем какво точно го е стреснало и е накарало чашата да се изплъзне.

— Това ли е картината, която американецът и момчето са окачили на стената? — попита полковникът, сочейки към картината. — Слаба е тази картина. Защо ли е искал да я окачи на стената в дневната си?

— Американците са хора с доста лош вкус — каза Лам-Тан. — Вероятно картината му напомня за някое момиче, с което е имал връзка.

— Имал ли е някое определено момиче? — попита полковникът, като се обърна към инспектора.

— Не зная, господине, но ще проуча — отвърна инспекторът.

— Направете го. Може да се окаже важно. — Лам-Тан се движеше из стаята като котка, която е подушила мишка.

— Тук има твърде много гипсов прах — каза той. — Забелязахте ли това, инспекторе? Той се наведе и с пръста си очерта дълга линия върху пода, която показа, че подът е покрит с прах. Изправи се и се загледа в картината. После погледна инспектора. — Моля да ми направите една услуга и да напуснете стаята — каза той, а гласът му изведнъж стана съвсем остър.

Инспекторът замръзна. Погледна към полковника, който му махна да излезе. Той излезе, като внимателно затвори вратата зад себе си.

— Какво има? — попита полковникът и погледна Лам-Тан с блеснали очи.

Лам-Тан притегли един стол към стената, на която висеше картината. Качи се на стола и я откачи.

Двамата дълго гледаха дупката. Лам-Тан подпря картината на стената и пъхна ръка в дупката. Опипва известно време, след това извади ръката си и вдигна рамене.

— Вече няма нищо — каза той и слезе от стола.

Полковникът се приближи до едно кресло и тежко се отпусна в него. Извади от джоба си златна табакера, избра си цигара и я запали със златна запалка.

— Какво ли е имало вътре?

Лам-Тан се усмихна. Мръснишка, кисела усмивка, но все пак усмивка.

— Очаквате чудеса, полковник, но аз мога да направя една догадка.

— Направете тогава.

— Знаете ли кой е живял в тази къща?

— Откъде да зная? — Кук започна да губи търпение. — А вие?

Лам-Тан наклони глава.

— Една китайка. Казвала се е Май Чанг. Била е любовница на генерал Нгуен Ван То.

Полковникът замръзна, след това бавно се надигна от стола.

— Искаш да кажеш, че диамантите са били скрити тук? — той едва шепнеше. Всички мускули на тялото му бяха напрегнати до крайност.

Лам-Тан му се усмихна.

— Изглежда съвсем вероятно, полковник, не ви ли се струва?

Полковник Кук дълго се взира в секретаря си. След това устните му се разтегнаха във вълча усмивка.

— Значи затова е убил момчето — каза той почти на себе си. — Естествено. И аз бих го убил.

Последва пауза, след което Лам-Тан каза съвсем делово:

— Това, което трябва да разберем, е дали американецът наистина е отвлечен или се крие някъде… с диамантите.

— Да — каза полковникът и закима с плешивата си глава. — Съвсем определено трябва да разберем това.

— И ако се крие с диамантите — продължи Лам-Тан, — ще трябва да го намерим и да го убедим да ни ги даде. Казват, че те стрували два милиона щатски долара. Това би било много полезна сумичка — сума, с която човек може съвсем спокойно да се пенсионира. — Той погледна напрегнато полковник Кук, който му отвърна с продължителен поглед. — Някои усти ще трябва да бъдат затворени, естествено — готвачът и момичето. Ще трябва да намерим американеца. Инспекторът ще трябва да го намери, но може да се наложи след като запушим устата на американеца, да запушим устата и на инспектора.

Полковник Кук започна да глади избръснатата си челюст. Огромното му жълто лице се разпука в усмивка.

— Както обикновено, разсъжденията ти са безупречни. Оставям нещата в твои ръце. Погрижи се.

Лам-Тан пак окачи картината на мястото й и върна стола там, където си беше.

Когато полковникът даде знак, той отвори вратата и махна на чакащия инспектор да влезе.

Автобусът от Тудомо до Сайгон, който тръгваше в шест часа, се клатеше и подскачаше по шосето към Сайгон. Беше натоварен със селскостопански стоки, натрупани по покрива и стърчащи от прозорците. Селяните, в черни работни дрехи, бяха натъпкани в автобуса като сардини в консерва. Те стискаха продуктите си и се кискаха нервно, когато всяко подскачане на автобуса ги подхвърляше и блъскаше един в друг.

Притисната между една старица, която се бе вкопчила в кошница с нарязана захарна тръстика, и вонящ старец, който държеше шест четки от гъши пера, Нан мъжествено понасяше тръскащото пътуване.