Джеймс Чейс - Лотос за мис Куон

Направо е смешно, помисли си Джафи, докато стоеше до колата и я чакаше, но всеки път, когато я видя, изпитвам истинска радост.

Нан изтича до него и вдигна глава в момента, в който той взе ръката й.

В тъмните й очи имаше такова обожание, че Джафи винаги се стряскаше. Това бе поглед, какъвто не бе виждал в очите на никоя друга жена — той казваше направо: ти си центърът на вселената, без теб няма да има нито слънце, нито луна, нито звезди, нито нищо. Това бе поглед, изпълнен с истинска, искрена любов.

Въпреки че се чувстваше поласкан, че тя го обича така силно, едновременно бе доста объркан, защото знаеше, че не може да я обича по същия начин.

— Здравей — каза Нан на английски. — Ти много добре ли се чувстваш?

Беше много горда, че учи английски. Говореше доста добре френски, но откакто се бе запознала с Джафи се бе концентрирала върху английския.

— Здравей — каза Джафи и като я погледна, усети, че гърлото му се свива. Кукленските й черти, крехката й фигурка, любовта й го трогваха така, както нищо друго не можеше да го трогне. — Да, добре съм. Кажи на Блеки, че тази вечер няма да работиш. Искам да поговорим. — Той извади портфейла си и й даде пари. — Ето, дай му това. И бързай, чу ли?

— Но, Стийв, защо да не влезем? Можем да танцуваме и да си говорим. Така ще си спестиш парите.

— Дай му ги — каза той късо. — Вътре няма да можем да говорим.

Тя му хвърли, озадачен поглед и забърза по стълбите към клуба.

Джафи се качи в Дофина и запали цигара. Въпреки лекия бриз, жегата бе потискаща. От време на време мислите му скачаха при Хаум, когото бе оставил в гардероба. Мисълта за мъртвеца го караше да потръпва.

Нан излезе от клуба и се качи в колата. В момента, в който затръшна вратата, той натисна стартера и колата пое в потока от рикши и коли.

Караше колкото можеше по-бързо към реката, а Нан седеше мълчаливо, скръстила ръце в скута си, с очи вперени в движението.

Когато стигнаха градината до моста, колата спря.

— Да слезем — каза той и се измъкна навън.

Тя го последва до пейката под дървото, на която бе седяла млада виетнамска двойка и се настаниха, на нея.

Луната се носеше по безоблачното небе и осветяваше малките гребни лодки, които продължаваха да се движат по реката.

Когато Нан се намести до Джафи, той обгърна тънката й талия и я целуна. Притисна я до себе си, впил устни в нейните. Останаха така един дълъг миг. После той я отпусна, запали цигара и хвърли клечката в реката.

— Какво има, Стийв?

Тя заговори на френски и той усети колко е напрегната.

Поколеба се дали да й каже, но си даде сметка, че губи време и започна:

— Случи се нещо. В беда съм. Не ме питай. По-добре е да не знаеш. Ще имам големи неприятности с полицията. Трябва да изчезна.

Тя замръзна, пръстите й стиснаха коленете й. Чуваше се учестеното й дишане. Той я гледаше и му стана жал за нея. И тъй като тя нищо не каза, продължи:

— Лошо стана, Нан. Трябва някак да се измъкна от страната.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Не разбирам — каза тя. — Моля те да ми обясниш.

— Нещо се случи днес следобед. До утре полицията вече ще ме търси.

— Какво се случи?

Джафи се поколеба, след това реши да й каже. Сигурно утре или вдругиден вестниците ще да разпространят цялата история — тогава всички ще я научат.

Затова й каза.

Пръстите й здраво стиснаха китката на ръката му.

— Но това е било нещастен случай! — каза тя, като едва си поемаше дъх. — Трябва да кажеш на полицията! Било е нещастен случай!

Той се раздвижи неспокойно.

— Те ще решат, че съм го убил. Не разбираш ли? Трябва да се измъкна, иначе съм изгубен!

— Но това е било нещастен случай! — възкликна тя. — Трябва веднага да идеш в полицията! Те ще са доволни, когато им дадеш диамантите. Хайде веднага да идем в полицията! — и се опита да се надигне от мястото си.

— Ще задържа диамантите и няма да ида в полицията — каза той с твърд, студен глас.

Тя се отпусна на мястото си. Наведе глава, така че той да не може да види лицето й.

— Не разбираш ли? — каза той ядосано. — Веднъж да се измъкна и ще мога да продам диамантите. Те струват милион долара, може би повече. Това е шанс веднъж в живота. Винаги съм искал да имам много пари!

Тя започна да се поклаща напред-назад, агонизираща от страх.

— Ако избягаш, ще решат, че ти си го убил — изстена тя. — Не трябва да го правиш. Никакви пари не си заслужават да направи човек такова нещо. Трябва да им дадеш диамантите!

— Наистина го убих — каза той, губейки търпение. — Не съм чак такъв глупак, че да рискувам да се явя в съда. Могат да ме натикат в затвора за години наред. Губим си времето. Трябва да намеря някакъв начин да се измъкна. Ще ми е нужно малко време да организирам нещата. Трябва ми едно сигурно място, където да се скрия. Имаш ли представа къде мога да се скрия?