Джеймс Чейс - Лотос за мис Куон

Често бе чел за хора, които се сдобиват с фалшиви паспорти. Но как точно става това, нямаше никаква представа. Вероятно щеше да е по-лесно да се сдобие с фалшив паспорт от Хонконг и да му го донесат тук, отколкото да се опитва да го получи в Сайгон.

Той се раздвижи нервно и изтърси пепелта от цигарата си.

Към кого да се обърне за фалшив паспорт? Не познаваше никого в Хонконг. Не се сещаше за никой и в Сайгон. Тогава си спомни Блеки Ли, собственика на клуб „Парадайз“. Това бе възможност, но можеше ли да му има доверие? Когато гръмнеше новината, че Хаум е бил убит, а диамантите са изчезнали, дали Блеки щеше да го издаде? Дори да можеше да му се довери, дали Блеки можеше да му намери фалшив паспорт? Имаше ли връзки в Хонконг?

Джафи съзнаваше, че с тази работа не може да се бърза. Може би щяха да минат няколко седмици, преди да се появи и най-малък шанс да се измъкне от страната. Какво щеше да прави, докато чака? Къде можеше да иде, докато полицията го търси?

Той бе сигурен, че до утре сутринта щяха да започнат да го търсят. Тази нощ трябваше да се скрие. Обаче къде?

Най-подходящият човек, който би могъл и би пожелал да го скрие, беше Нан, но той се колебаеше дали да я намеси. Не познаваше виетнамския Наказателен кодекс, но бе сигурен, че всеки, който подпомага убиец, ще попадне в беда, и въпреки всичко, ако не намесеше нея, кого би могъл да намеси?

Каза си, че си губи времето. Трябваше да се облегне на нея — щеше да се срещне с нея и да поговорят. Тя живееше в тристаен апартамент с майка си, чичо си и тримата си братя. Често се оплакваше, че няма никаква възможност да остане сама, но може би тя познаваше някого, може би щеше да й дойде някоя идея.

Той се изправи и се запъти към колата си.

Момчето и момичето, седнали на пейката, изобщо не го погледнаха. Те бяха твърде погълнати един от друг, за да усетят неговото присъствие.

Като ги погледна, така щастливи, забравили всичко, в своите сигурни, безоблачни мечти, Джафи изведнъж усети, че е по-самотен от всякога.

По булевард „Тран Хънг“ Джафи бе притиснат от двете страни от мотоциклети, рикши, огромни американски коли, които се движеха лудо, управлявани от богати виетнамци, и малки таксита, управлявани не по-малко лудо от шофьори любители, които нямаха представа къде отиват, но бяха щастливи, че карат колите си.

За тези, които не познаваха обстановката, булевардът криеше немалко опасности. Многоцветните китайски знаци объркваха и заслепяваха. Възрастните виетнамци, облечени в черно, изобщо не зачитаха тротоарите и смело крачеха по пътя. Едва когато светлината на фаровете попаднеше върху тях, шофьорът разбираше, че всеки момент може да ги прегази. Бързото натискане на спирачката криеше опасност колата отзад да се вреже в задницата на твоята кола.

С наближаването на Чолон, китайския квартал, улиците ставаха по-тесни. Многобройни, шляещи се тълпи преливаха от тротоарите по платното, превръщайки се в самоубийци — заложници на случайността.

Джафи много пъти бе минавал с колата си из тези райони, така че без затруднение се промъкваше през гъстото движение, избягвайки мотаещите се пешеходци. Съсредоточен върху шофирането, той беше забравил надвисналите проблеми.

Накрая, не без усилие, успя да паркира на стотина метра от клуб „Парадайз“. Отпрати с ръка три дрипави китайчета, които се втурнаха да му отворят вратата и да вдигнат предното стъкло с надеждата, че ще получат една-две пиастри. После се спусна по тясната, душна улица, ярко осветена от китайски неонови надписи и стигна до клуб „Парадайз“.

Като изкачваше стълбите към входа на клуба, той чу гръмките звуци на филипинския оркестър и крясъците на някакво момиче. Музиката и гласът й бяха усилени от микрофоните до такава степен, че силата им просто късаше нервите. Китайците обаче бяха доволни — според тях музиката толкова е по-хубава, колкото по-силно гърми.

Джафи отметна завесата, която се спускаше на входа. Към него веднага се приближи една китайка, с лице побеляло от пудра, и предизвикателна фигура под бялата дреха. Това бе жената на Блеки Ли, Ю-Лан, и щом разпозна Джафи, тя веднага му се усмихна.

— Нан още не е дошла — каза тя. — Всеки момент ще е тук.

Нейното посрещане накара Джафи да се поотпусне малко. Той я последва в залата за танци. Заведението бе претъпкано, но беше толкова сумрачно, че едва се различаваше тълпа силуети, очертани на фона на осветения подиум.