Джеймс Чейс - Лотос за мис Куон

Като видя, че не може да привлече вниманието на Джафи, Уейд каза:

— Тази вечер ще съм с една китайска кукла — и се ухили. — Страхотна е. Срещнах я онази вечер в „Л’арк ан Сиел“. Ако и в онази работа я бива толкова, колкото я бива външността й, страшна вечер ще бъде.

Като гледаше дебелия, добродушен мъж, който се поклащаше насреща му, Джафи усети, че го пробожда остра завист. Той също очакваше да прекара страшна вечер, но много по-различна от това, което предвкусваше Уейд. В рамките на около час трябваше да реши какво да прави и от това решение зависеха животът и свободата му.

— Ако ги няма момичетата и китайската кухня — говореше Уейд, — това място би било ужасна дупка. Много ще се радвам, когато се върна у дома. Всички тези безкрайни ограничения направо ме скапват.

Погледът на Джафи мина край Уейд и се спря върху двама полицаи, които вървяха пред хотела. Дребни мъже с кафеникава кожа в бели памучни униформи, шапки с козирки и револвери на кръста. Само като ги видя и сърцето му замря. Почуди се как ли би реагирал Уейд, ако му кажеше, че е убил Хаум и е скрил тялото му в гардероба.

— Гледам, че продължаваш да караш тази малка количка — чу гласа на Уейд и си даде сметка, че дебеланкото бе говорил известно време, без той да го слуша. — Все така ли ти харесва?

Джафи с мъка успя да откъсне мислите си от своя проблем.

— Хубава е — каза той. — Имам проблеми със запалването, но колата не беше нова, когато я купих.

— Е, да, сигурно лесно се паркира, но на мен ми дай голяма кола — каза Сам Уейд и погледна часовника си. Беше седем без три минути. Той се изправи. Застанал до Джафи, той се чудеше какво ли го притеснява. Изглеждаше така отнесен и враждебен. Това бе доста странно за Джафи. Обикновено той бе приятна компания. — Добре ли си, Стийв?

Джафи рязко вдигна глава. Уейд с тревога усети, че той се плаши от нещо.

— Добре съм — каза Джафи.

Уейд се смръщи, но след това се отказа.

— Внимавай да не те пипне дизентерията — каза той. — Трябва да тичам. Обещах на приятелката ми да вечеряме заедно. Довиждане приятел.

Веднага щом Уейд отпътува с колата си Джафи извади чековата си книжка и написа чек за четири хиляди пиастри.

Отиде до рецепцията и попита служителя дали ще може да му осребри чека. Служителят приятен виетнамец, който познаваше Джафи учтиво го помоли да почака. Той изчезна в кабинета на управителя, след малко се показа отново и с усмивка подаде на Джафи осем банкноти по петстотин пиастри.

Джафи му благодари с облекчение и напъха банкнотите в портфейла си. Той напусна хотела и по улица „Ту До“ стигна до хотел „Каравел“ където паркира. Влезе и помоли служителя на рецепцията да му осребри чек. И тук служителят го познаваше добре и след кратко посещение в кабинета на управителя, той му осребри чек за четири хиляди пиастри.

Тъкмо напускаше хотела, когато рязко се спря на входа, усещайки, че сърцето му бие като лудо в гърдите.

Един полицай бе застанал до червения Дофин, с гръб към Джафи. Явно, оглеждаше колата.

Ако това се бе случило преди няколко часа, Джафи просто щеше да се подразни, да иде до полицая и да го попита какво гледа, но сега дребният човек в униформа изплаши Джафи до такава степен, че той едва се сдържа да не побегне.

Замръзна на мястото си и започна да наблюдава полицая, който бавно мина пред колата и разгледа табелката с номера й, а след това се отдалечи лениво, с пръсти, пъхнати в колана на кобура, и се запъти към друга кола, паркирана по-нагоре по улицата.

Джафи си пое дълбоко дъх. Почувства огромно облекчение. Слезе по стълбите, отключи колата и седна в нея. Погледна часовника си. Беше седем и двайсет и пет. Обърна колата към реката, мина край Морския клуб, където на терасата няколко души си пиеха питиетата преди вечеря, прекоси моста и се насочи към пристанището. Спря до малката декоративна градинка край моста, паркира колата и отиде в градината. По това време на денонощието бе пуста, с изключение на двама виетнамци, момче и момиче, които седяха прегърнати.

Джафи седна по-далеч от тях, в сянката на едно дърво. Запали цигара. Сега беше моментът да реши какво да прави. Имаше известна сума пари. Трябваше да се измъкне от Виетнам. Не можеше да се надява, че ще успее да го направи без помощ. За миг си помисли дали да не тръгне веднага към границата с надеждата да стигне до Пном Пен, където сигурно щеше да успее да вземе самолет до Хонконг. Но рискът бе прекалено голям, а трудностите — много. Ако не бяха диамантите, бе готов да поеме риска. Но щеше да е много глупаво, помисли си той, точно сега, когато имаше потенциално състояние в джоба си, да предприема прибързани стъпки. Той бе сигурен, че има начин, ако намери необходимите връзки, да се сдобие с нови документи за самоличност и изходна виза. Разбира се, трябваше да промени външния си вид. Това едва ли щеше да представлява трудност. Можеше да си пусне мустак, да си изруси косата, да си сложи очила.