Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

— И тук стигаме до задънена улица, Пат. Дребния е имал вече една присъда и е избягвал убийството като чума. Коби е в рекета, където нищо не изглежда хубаво, освен мангизите. Всичко може да го изплаши. И двамата се плашат дяволски лесно, затова не придавам голямо значение на нито един от тях. Премислял съм го десетки пъти и нещата изглеждат точно така.

Пат измуча. Усетих, че мисли и търси отговор, като съпоставя събитията и различните възможности. Когато не се получи нищо, той сви рамене и каза:

— Момчетата, които познавам и които могат да участват в играта, са дребни риби. Те се оправят с прегрешилите и вършат черната работа. Имам някои догадки, но засега няма да ти ги кажа, защото ще побеснееш и ще ме забъркаш в някоя каша. Ти също имаш определени предположения и, както казах, това са само безоснователни догадки.

— Твоите догадки обикновено са много добри, Пат. Ще се възползвам от някои от тях.

— Да, но няма да ги получиш. Ще направя следното… Ще видя дали мога да измъкна от този материал нещо повече от догадки. Имаме начини да разберем доста неща, но не ми се иска да прекъсвам преждевременно играта.

— Съгласен съм. Трябва някак си да се оправим двамата.

Пат смачка фаса и заби поглед в пепелника.

— Сега да се върнем на въпроса, Майк. Ти ме заплете в тази история, така че ми кажи какво очакваш да направя.

— Ти имаш доста хора на разположение. Нека послухтят наоколо и да разберат повече подробности. Действай така, сякаш става дума за убийство, и все нещо ще излезе на повърхността. Това, от което имаме нужда, са подробностите.

— Добре, Майк, сложил съм си главата в торбата. Действам против всички правила, като определям този случай като убийство, и очаквам да ми сътрудничиш. Ясно ли ти е?

— Разбрано.

— След като аз ще дам хора, какво мога да очаквам от теб?

— По дяволите! — възкликнах аз. — Довечера съм на среща с Лола. Може би има някоя приятелка за теб.

Беше приятно да се върна при Лола. Намерих апартамента й на Западната петдесет и шеста улица и изкачих двата етажа до 4-С. Тя отвори вратата, преди да съм докоснал звънеца. Стоеше на прага и ме гледаше с такава радостна усмивка, сякаш представлявах кой знае какво. Отново беше облечена в черно, но този път без деколте. Нямаше нужда от него. Лесно можеше да се види, че дори и обикновена басма нямаше да я направи по-свенлива.

Гласът й зазвуча меко като котешко мъркане.

— Здрасти, Майк. Няма ли да влезеш?

— Само опитай да не ме пуснеш!

Минах по коридора и се озовах в малка стаичка, цялата украсена с джунджуриите, които самотните жени толкова много обичат. Перденцата бяха колосани и от прясното боядисване все още миришеше на терпентин. Седнах в креслото и попитах:

— Скоро ли си се нанесла?

Тя кимна, седна срещу мен и се зае да приготвя две питиета.

— Съвсем наскоро, Майк. Не можех да остана в старата квартира. С нея ме свързваха твърде много неприятни спомени. Имам изненада за теб.

— Така ли? Каква?

— Отново съм манекенка. В универсалния магазин. Заплатата е малка, но работата ми харесва.

В целия й вид, както и в квартирата, се долавяше нещо ново. Това, което е представлявала, беше забравено. Останало бе само бъдещето.

— А бившите ти връзки, Лола? Какво ще стане с тях?

— Никакви привидения, Майк. Всичко е минало. Хората, които познавах, никога няма да ме потърсят тук, а и шансът да ги срещна случайно е едно на хиляда. Е, а ако все пак ги срещна, ще ги отмина.

Връчи ми едно питие и ние се чукнахме мълчаливо. Запалих Лъки и хвърлих пакета на масичката за кафе. Наблюдавах я как си взима цигара. След като дръпна, Лола вдигна поглед и забеляза, че я гледам.

— Майк — каза тя, — беше ли ти хубаво миналата нощ?

— Прекрасно. — Наистина беше прекрасно. Дори повече от прекрасно.

— Но сега не си дошъл само за това, нали?

Поклатих бавно глава.

— Не, нещо друго е.

— Радвам се, Майк. Това, което се случи, беше като светкавица за мен. Аз — аз те харесвам повече, отколкото трябва. Не съм ли много смела?

— Не ти, Лола. Аз съм този, който направи погрешната стъпка. Ти ми влезе под кожата и не можах да се оправя.

— Благодаря ти, приятелю — намигна ми тя. — А сега изплюй камъчето. Първо си помислих, че ме будалкаш, когато каза, че ще се отбиеш да ме видиш, и бях малко разтревожена. След това си помислих, че може би ставам само за едно нещо. Сега се чувствам по-добре.

Подхванах с носа на обувката си табуретката и я примъкнах под краката си. След като се настаних удобно, запалих, дръпнах с удоволствие и пуснах към тавана струйка цигарен дим с думите: