Алън Фолсъм - Претендентът

Той блъсна една врата и се затича надолу по вътрешното стълбище. Сърцето му биеше като чук в гърдите, умът му беше замъглен, почти не усещаше стъпалата под краката си. В дъното на стълбището имаше втора врата. Александър се поколеба за част от секундата, после я отвори и излезе в централния коридор на първия етаж. В едната посока беше входът за инвалиди, през който беше влязъл самият той. В другата беше голямото стълбище, където беше видял Мартин сред тълпата от посетители. По средата бяха тоалетните.

Александър отвори вратата на кабинката и влезе. Затвори я зад гърба си, спусна резето и едва тогава, напълно изтощен, се стовари на едно коляно пред тоалетната чиния и повърна. Остана в това положение поне две минути, а може би и повече, като се давеше и кашляше, докато се освободи от всичко в стомаха си. Най-сетне успя да се изправи и да пусне водата, а после избърса носа и устата си с тоалетна хартия. Опита се да хвърли тоалетната хартия в чинията, но не можа; хартията остана залепена за ръцете му и Александър за пръв път забеляза, че те са покрити с кръв.

Навън изведнъж настъпи раздвижване и той чу как няколко души влизат едновременно в тоалетната откъм коридора. Говореха помежду си, че царевич е бил забелязан в тази сграда, на върха на голямото стълбище; бил целият в кръв, или поне приличало на кръв. Носели се слухове, че са били убити двама души. Охраната беше отцепила целия втори етаж. Убиецът можел да се крие навсякъде.

Александър бавно се наведе към тоалетната и потопи ръцете си в студената вода. После бързо започна да ги търка, като се опитваше да изчисти кръвта. Беше едва ли не комично, защото изобщо не знаеше чия е тази кръв, дали на Мурзин или на баронесата, а може би по малко и от двамата. Започна да търка по-силно и кръвта изчезна, поне повечето. И толкова стигаше. Той се изправи и отново пусна водата. После обаче видя още кръв по панталоните си и по коженото си авиаторско яке. Чу вратата на тоалетната да се отваря и да излизат двама души.

Александър отвори съвсем малко вратата на кабинката. Пред огледалото стоеше един мъж и се решеше. Беше на трийсетина години, среден на ръст и елегантно облечен с кафяв кариран костюм. Около врата му контешки беше увит дълъг тъмносин шал. Любопитно, но дори и в приглушената светлина на тоалетната, мъжът носеше тъмни очила, които плътно прилепваха към лицето му.

— Извинете — каза Александър на английски, докато излизаше от кабинката.

— Да? — отвърна мъжът.

Това беше последната дума в живота му.

Мартин се беше опитал да последва Александър по стълбището, но вторият етаж изведнъж беше отцепен от фаланга агенти на ФСО и униформени пазачи от охраната на музея, които връщаха всички. Няколко минути по-късно от високоговорителите на тавана се разнесе мъжки глас, който обяви на руски, а после и на английски, френски и немски, че музеят се затваря незабавно поради проблем със сигурността и на никого не се разрешава да го напусне, докато не бъде проверен от полицията.

Мартин бързо се върна по стълбището заедно с останалите и прекоси голямото фоайе с колонадите. Знаеше, че след писъците, убийствата на горния етаж и внезапното изчезване на Александър събитията се развиват прекалено бързо, за да успее охраната да затвори всичко както трябва. Ако позволеше на тълпата да го притисне, можеше да му се наложи да чака на опашка в продължение на цели часове, преди полицията да го освободи, а можеше и изобщо да не го освободят, защото все пак носеше в себе си автоматичния пистолет на Коваленко и паспорт на името на Никълъс Мартин. В същото време Александър отдавна щеше да е изчезнал.

Главният изход беше точно пред очите му.

Оставаха му само десетина метра… но той изведнъж спря. Полицията вече беше там. Изходът беше затворен и поставяха бариери, за да проверяват излизащите.

Отляво се виждаха гишетата за билети, а зад тях, по един къс коридор, се стигаше до офиса на екскурзоводите, където беше отишла Клем, за да се срещне с Ребека. Мартин си проби път през тълпата от объркани и изплашени посетители. След няколко секунди стигна до офиса. Отсреща се виждаше авариен изход. Беше преграден и сигурно беше свързан с аларма, но си струваше да рискува. Мартин доближи вратата и вече се канеше да я блъсне с рамо, когато забеляза двама агенти на ФСО да тичат право към него. Мартин веднага се обърна и тръгна в обратната посока. От високоговорителите отново прозвуча същото съобщение.