Алън Фолсъм - Претендентът

„Престани! — каза си Александър. — Трябва да разсъждаваш трезво! Престани да се вманиачаваш с този Мартин!“

Той вдигна поглед. Вече беше почти под Триумфалната арка. Все още не се виждаха полицаи, поне не тук. От другата страна на арката го чакаше Санкт Петербург, а той знаеше, че след като веднъж успее да стигне до града, можеше просто да се стопи в него, както беше направил в Лос Анджелис. Александър отново погледна назад. Никой, нищо. Вече беше под арката. Обърна се за един последен поглед. И точно в този момент вратата на изхода за инвалиди се отвори и навън излезе един човек. Беше далеч, но нямаше никакво съмнение кой е.

Никълъс Мартин.

Мартин отново забеляза бледата следа от кръв точно пред изхода. А после видя как един мъж в кариран костюм от другата страна на площада внезапно се обърна и се стрелна в сенките под една висока арка между двете съседни сгради.

Мартин се затича, като в движение извади мобилния си телефон.

— Сам е и бяга! — извика той на Коваленко.

— Къде е? Ти къде си?

Коваленко, който беше паркирал до служебния вход на музея, вече палеше мотора на форда, който беше взел под наем.

— Пресича площада зад музея. Току-що мина под някаква арка в отсрещния край.

— Следвай го, аз ще ви настигна.

Александър мина под Триумфалната арка и бързо закрачи към Невски проспект. Погледна през рамо.

Мартин стигна до арката тичешком. Пред себе си видя три млади жени, които вървяха заедно и оживено разговаряха помежду си. Той бързо ги доближи.

— Извинете, да сте видели мъж в кариран костюм? — попита.

— No English — каза неловко едното момиче и те се спогледаха помежду си.

— Благодаря, извинете.

Мартин отново се затича към отсрещния край на улицата. Трийсет секунди по-късно стигна до Невски проспект. Фордът на Коваленко спираше в началото на булеварда.

— Изгубих го — каза Мартин, качи се в колата до Коваленко и затръшна вратата след себе си. — Беше облечен в кариран костюм.

— Добре — каза Коваленко и потегли. — Това е най-голямата и важна улица в Санкт Петербург, товарищ, а може би и в цяла Русия. От тук всеки ден минават милиони хора. Ще му бъде много лесно да се скрие, освен ако, разбира се, не го разпознаят. Ти гледай отдясно, а аз ще гледам отляво.

Изведнъж от портативната радиостанция, която Коваленко беше подпрял на таблото пред себе си, с пращене се разнесе руски полицейски жаргон.

— Какво става? — попита Мартин.

— Музеят. Намерили са още един труп в някаква тоалетна на първия етаж.

— Как така още един?

— Вече намериха двама убити горе. Полковник Мурзин, командирът на специалния отряд от ФСО, зачислен към царевич, и — Коваленко се поколеба и добави… — баронесата.

— Баронесата ли?

— Товарищ, той е убил собствената си майка.

Александър си пробиваше път през гъстата тълпа по тротоара на Невски проспект. Засега никой не го беше познал в карирания костюм на убития мъж и с тъмните му очила; никой не се беше обърнал да го изгледа, докато се разминаваха. Нямаше следа от Мартин. Никаква.

На тротоара пред себе си видя смачкана кутия от „Макдоналдс“. До нея имаше стъпкана кутийка от кока-кола. Десетина крачки по-късно подмина един ресторант на „Пица Хът“, след половин пресечка — магазин, в който се продаваха маратонки „Найки“ и „Адидас“, а после и още един, на витрината на който имаше бейзболни шапки с емблемите на американски отбори. Спокойно можеше да е в Лондон, Париж или Манхатън. Магазините и хората навсякъде бяха еднакви. Мислите на Александър се насочиха към заредения хеликоптер „Камов“ на летище „Ржевка“ и пилота, който го чакаше да се върне. Нямаше значение къде ще отлети с него. Може би щеше да тръгне на юг, към Москва, и да се обади на президента Гитинов по време на полета, за да му каже, че бъдещата царица е била отвлечена, а той е успял да избяга от кръвопролитието в Ермитажа и в момента пътува към Москва, където в Кремъл ще бъде в безопасност. Или пък щеше да потегли на запад — към имението на баронесата във Франция. Или пък — умът му се замая от многобройните възможности — можеше да тръгне на изток, да прекоси Русия до Владивосток и оттам да продължи към Япония, а след Япония, през Филипините, Нова Гвинея и Френска Полинезия, където да зареди, да прекоси Южния Пасифик и да се прибере в собственото си ранчо в Аржентина.

Той хвърли поглед назад. Все още нямаше следа от Мартин. Трябваше да стигне до летището. Какво да направи? Да спре някоя кола, да изхвърли шофьора и сам да седне зад кормилото? Не, имаше прекалено много движение. Щеше да стигне най-много на една-две пресечки, преди да го хванат.