Алън Фолсъм - Претендентът

Към златния трон на Петър Велики водеха три стъпала с червен килим и Александър стоеше на най-горното от тях, докато баронесата го доближаваше.

— Няма я — каза той.

Погледът му беше празен, сякаш не виждаше нищо и не знаеше къде се намира. Всичко, което му беше останало, беше ужасното бум, бум, бум, с което метрономът продължаваше да го измъчва.

— Ще я намерят, естествено — отвърна баронесата спокойно, дори меко. — А когато я намерят… — На устните й се появи тънка усмивка. — Знаеш, че я обичам като дъщеря, но ако умре, народът ще я обожава още повече.

— Какво? — попита стреснато Александър, запратен с един удар обратно в настоящето.

Баронесата го доближи и застана на най-долното стъпало, като го гледаше от долу на горе.

— Била е отвлечена, естествено — каза уверено тя. — Целият свят ще впери поглед в това събитие. Президентът Гитинов няма да има друг избор, освен да се присъедини към ужаса на целия народ. Накрая ще открият трупа. Разбираш ли какво ще стане, скъпи мой? Сърцата им ще бъдат в ръцете ти. Не можеше да стане по-добре, дори да го бяхме планирали.

Александър я гледаше невярващо. Трепереше, но беше неспособен да помръдне, сякаш краката му изведнъж се бяха сраснали с пода.

— Всичко това е част от твоята съдба. Ние сме последните истински Романови. Знаеш ли колко от нас са били унищожени, след като са седнали на царския трон? — попита меко баронесата. — Петима. Александър Първи, Николай Първи, Александър Втори, Александър Трети и твоят прадядо Николай Втори. Но това няма да се случи с теб. Аз няма да го позволя. Ти ще сложиш царската корона и няма да бъдеш унищожен. Кажи ми го…

Тя се качи на второто стъпало. Усмивката й беше нежна и изпълнена с обич.

Александър не откъсваше очи от нея.

— Не — прошепна. — Няма да го кажа.

— Кажи ми го, скъпи мой. Кажи ми го така, както го казваш още откакто те научих да говориш и както ще го казваш винаги. Кажи ми го на руски.

— Аз…

— Кажи ми го!

Александър произнесе началото на мантрата като робот, неспособен да се съпротивлява на волята й:

— Вся… его… судьба… в руках… Господних.

Вся его судьба в руках Господних. Съдбата му е в Божиите ръце.

— Още веднъж, скъпи мой.

— Вся его судьба в руках Господних — повтори той като малко момче, което се подчинява на нареждането на майка си.

— Още веднъж — прошепна тя и се качи на последното стъпало, за да застане срещу него.

— Вся его судьба в руках Господних! — повтори той твърдо и настоятелно, като клетва пред Бог и самия себе си.

Както тогава, когато беше попаднал в капана на полицията в Лос Анджелис.

— Вся его судьба в руках Господних!

В очите му изведнъж проблесна лудост и ножът сякаш сам изскочи от джоба на якето му, а острието проблесна. С първия удар й преряза гърлото. После замахна отново. И трети път. Четвърти. Пети! Кръвта й се плисна наоколо. По пода. По ръцете му. По якето и лицето. По панталоните му. Александър усети тежестта на тялото й, докато се свличаше по неговото, чу как баронесата се стовари на пода. Едната й ръка стискаше крака на златния трон.

Той някак си успя да прекоси залата и отвори вратата. Мурзин стоеше отвън сам. Очите им се срещнаха. Александър го сграбчи за реверите и го дръпна в стаята.

— Господи… — каза Мурзин с широко отворени очи.

Ножът отново проблесна. Ръката на Мурзин подскочи към гърлото му. Последното му изражение беше на пълна изненада.

Александър механично приклекна и извади 9-милиметровия автоматичен пистолет „Грак“ на Мурзин от кобура на колана му. После се изправи, отстъпи назад и излезе от залата. Пистолетът беше прибран в колана му, а окървавеният нож — в джоба на якето.

Мартин отиваше към Тронната зала, като се изкачваше по голямото стълбище на Ермитажа заедно с тълпата от посетители, когато чу женски писък от горния етаж. Хората замръзнаха по местата си и погледнаха нагоре.

— Царевич — прошепна човекът до него.

Александър стоеше на върха на стълбището и гледаше надолу, на вид толкова стреснат, колкото и жената, която беше изпищяла. Беше вдигнал ръце пред тялото си, като хирург, който чака сестрата да му сложи ръкавиците, и от тях капеше кръв. Лицето му също беше изцапано с кръв, както и коженото яке, с което беше облечен.

— Боже господи — изсумтя Мартин.

После внимателно се заизкачва по стълбището, като се криеше зад гърбовете на хората. Александър изведнъж обърна глава и очите им се срещнаха. Мартин задържа за миг погледа му, после Александър се извърна и изчезна.