Алън Фолсъм - Претендентът

— Какво? — стресна се Мартин.

— Не е ли на кея? — попита невярващо Коваленко.

— О, там е, и вашият сивокос мъж е на него. Но така нареченото ви корабче всъщност е най-обикновена плоскодънна речна лодка и ако си мислите, че двете с Ребека ще се качим на това нещо, за да прекосим Финския залив посред нощ, докато все още има ледове, дълбоко грешите.

На вратата внезапно се почука и Светлана влезе в залата.

— Какво има? — попита Клем.

— Агентите на ФСО идват, за да отведат царицата. Царевич вече я чака навън.

Ребека изведнъж изправи рамене и се обърна директно към Светлана, с царствено изражение и напълно безизразен глас.

— Оставете ни, моля, и кажете на ФСО, че сама ще сляза след минутка.

— Да, царице — отвърна бързо Светлана и излезе, като затвори вратата зад гърба си.

Ребека се обърна към Мартин.

— Независимо какво е направил Александър, не мога да го оставя без нищо.

Тя бързо се обърна и пристъпи към трона. До него имаше книга за гости и химикалка. Ребека откъсна една страница от книгата и взе химикалката.

Мартин погледна Коваленко.

— Пази на вратата.

После бързо отиде при сестра си.

— Ребека, нямаме време. Забрави.

Тя вдигна поглед към него. Беше силна и несъкрушима.

— Няма да забравя, Никълъс. Моля те.

Александър излезе от волгата и тичешком доближи входа за инвалиди на Ермитажа.

Вътре нямаше никой, дори пазачите, които обичайно бяха разположени тук. Той се втурна по един коридор. Посетителите на музея спираха с отворена уста, когато го разпознаваха.

— Царевич — отекваха приглушени гласове по коридора. — Това е царевич. Самият той.

Александър не обърна внимание на смаяните лица и шепота на посетителите, а продължи напред. Къде бяха агентите на ФСО? Къде беше Ребека? Той видя една жена в униформа, която тъкмо излизаше от магазина за сувенири.

— Къде е царицата? — попита настоятелно той, почервенял от гняв. — Къде са агентите от ФСО?

Жената не знаеше и заекна, едновременно ужасена и изпълнена със страхопочитание, че той се обръща лично към нея.

— Няма значение!

Той продължи на бегом. Къде бяха всички? Защо не се бяха подчинили на заповедите му? Метрономът биеше все по-силно. Нещо не беше наред. Беше се случило нещо ужасно и сега той щеше да я загуби завинаги!

— Царевич! — извика някой след него.

Той спря и се обърна. Шофьорът му го доближи тичешком, а от радиостанцията в ръката му с пращене се изливаше буря от статично електричество и съобщения от ФСО.

— Всички агенти са се качили в Тронната зала! — обясни той.

— Защо? Тя там ли е? Какво става?

— Не знам, царевич.

— Насам! — извика рязко Коваленко.

Руснакът вървеше пръв, следваха го Клем и Мартин с Ребека. Мартин беше прегърнал сестра си през раменете, а шлиферът на Клем беше метнат върху главата й както, за да я скрие от погледа на минувачите, така и за да я предпази от пронизващия вятър, който духаше откъм реката.

Коваленко за секунди ги преведе през „Дворцовая набережная“, булевардът между Ермитажа и реката, и забърза към кея, където Сивокосия чакаше до лодката си и пушеше цигара.

— Ей! — извика му Коваленко, когато го доближиха.

Сивокосия им махна, хвърли цигарата си във водата и бързо отиде до кърмата, за да развърже лодката.

— Няма да откараш царицата в открито море с това! — извика Коваленко, като застана точно пред него и яростно посочи към лодката. — Къде, по дяволите, е кораба, за който се договорихме?!

Сивокосия повдигна вежди.

— Имаме траулер, закотвен на пристанището, но не можехме да го завържем на този кей, без всички полицаи в Санкт Петербург да започнат да ни разпитват какво правим тук, нали така? Би трябвало и сам да се сетиш, приятелю. Какво има, не ми ли вярваш?

Коваленко се усмихна за миг, после се обърна към останалите.

— Качвайте се!

Сивокосия придържаше лодката неподвижно до кея, докато Мартин помогна първо на Ребека, а после и на лейди Клем да прескочат на борда. После двете се скриха под навеса за капитана, където нямаше да се виждат от брега, а Сивокосия прескочи на носа и махна на Мартин.

— Давай!

— До утре сутринта ще бъдат в Хелзинки — каза Коваленко.

Беше застанал толкова близо до Мартин, че никой от останалите не го чу, нито пък видя автоматичния пистолет „Макаров“ в ръката му, протегната към Мартин. Държеше пистолета за дулото, с дръжката напред.

— А ти какво ще правиш? — попита Коваленко.

— Какво ще правя ли? — попита смаяно Мартин и го изгледа.